Алоис Алцхаймер е немски психиатър и невропатолог, сътрудник на Емил Крепелин. Открива болестта – бич на нашето време.
Роден е в малкото баварско селце Маркбрайт на 14 юни 1864 година. Бащата на Алоис работи там като нотариус. Решавайки да стане лекар, младият Алцхаймер следва традицията на германското висше образование: по онова време се счита за правилно да се учи в няколко университета. Учи в Ашафенбург, Тюбинген, Берлин и Вюрцбург. След завършване на образованието си Алцхаймер работи пет месеца като резидентен лекар в психиатрична болница във Франкфурт на Майн, специализирана в “лунатизъм и епилепсия”, след което става щатен служител.
Алоис Алцхаймер се натъква на пациент през 1901 г. – без да подозира, че така ще запише името си в историята на неврологията. 51-годишната Августин Д. е пратена от съпруга си в болница, тъй като психическото й състояние се влошава силно. Тя има комплекс от симптоми: дезориентация, мания за преследване, затъмнения, безсъние и затруднения при четене и писане. Това е, от което Алцхаймер се интересува. Подобни признаци на отслабване на интелигентността са наблюдавани по-рано, но са описани при хора в много по-голяма възраст. Симптомите продължават да прогресират и достигат до появата на халюцинации и екстремна агресия. След смъртта на пациента Алцхаймер (за разлика от обикновените психиатри) решава да извърши изследване на трупа. Аутопсията потвърждава това, което лекарят подозира, а именно – наличието на заболяване, което засяга мозъчната тъкан, причинявайки невродегенерация.
През 1906 г. Алцхаймер съобщава за уникален клиничен случай на конгреса на невролозите в Тюбинген, година по-късно той описва болестта в статия. Следващата стъпка е направен от приятеля на Алцхаймер, Емил Крапелин. През 1907 г. 56-годишният Йохан Ф. е приет в университетската болница в Хайделберг, където са Крепелин и Алцхаймер, със симптоми, напомнящи познатите на Алоис от 1901 г. Три години по-късно пациентът умира и аутопсията показва същата патология като Августин Д.
Крапелин предлага: болестта е една и съща, възниква относително често, което означава, че е време не само да се публикуват като “редки клинични случаи”, но и да се въведе заболяването в общата клинична практика.