Асен Босев – един от най-обичаните и известни български детски автори е роден на днешния ден – 22 ноември, през 1913 г. в с. Руска Бела, Врачанско. Незабравими остават неговите герои Ванко Забраванко, глезеното Мими и Пакостникът Панко. Учи в родното си село, в гимназия във Враца и в педагогическо училище в Берковица. Като малък изминавал по 10 км всеки ден до училище. През 1932-36 г. учителства в родния си край. Тогава печата и първите си стихотворения. През 1937 г. се установява в София, където завършва дипломация в Свободния университет (сега УНСС) и право в Софийския университет (1942). Същевременно работи като журналист във в. „Заря“. Активен сътрудник е на сп. „Росица“ и в. „Детски глас“. Печата също в сп. „Светулка“, „Детска радост“ и др.
През 1942-44 г. е затварян в концентрационния лагер „Кръсто поле“ (Еникьой), Ксантийско, по-късно е интерниран в лагера „Св. Врач“ край град Свети Врач (Сандански). След 9 септември 1944 г. е зам.-гл. редактор на в. „Заря“, а по-късно редактор във в. „Работническо дело“. Босев е един от основателите и пръв гл. редактор (1945-52) на в. „Септемврийче“. През 1953-55 г. е съветник по културните въпроси в българското посолство в Москва. От 1961 до 1965 г. е гл. редактор на в. „Стършел“. Инициатор е за основаването на Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши в София и пръв негов директор. Един от учредителите и първи председател на Българската секция на Международния съвет по детската книга към ЮНЕСКО.
Превежда разкази за деца от Лев Толстой, детски стихотворения от Корней Чуковски, Сергей Михалков, Агния Барто. Много негови творби са преведени на руски, украински и др. езици.
Умира на 24 април 1997 г. в София.
Ето и едно от неговите незабравими детски стихотворения:
Ванко Забраванко
Ех бре, че е Ванко,
страшен забраванко!
Прави той, що прави,
нещо ще забрави.
Вижте го — по друма
връща се за гума,
после пък се мръщи:
моливът е в къщи.
Ето — всички в клас
днес четат в захлас,
само Ванко там
се черви от срам!
— Нямаш ли си книга? —
Ванко мига, мига:
— Имам, но у нас
я забравих аз.
Всички му се смеят,
закачливо пеят:
— Гледайте го Ванко,
Ванко забраванко!
Тръгва за дома си,
сякаш без ума си —
няма си бре, братя,
шапка на главата.
— Ванко, що направи,
шапката забрави! —
Их, че неприятно,
връща се обратно.
А на закачалката
шапката му, жалката,
вика: — Бре, стопанино,
а бре, забраванино,
що ме ти остави,
що ме ти забрави? —
Шапката си дивна
Ванко смешно кривна,
но навън сега
правят си шега.
Викат му децата:
— Няма ти главата!
Де си я оставил,
де си я забравил?
Ванко пръст веднага
на челото слага:
— Тук ми е главата,
върху рамената!
Ех бре, че е Ванко,
страшен забраванко!
