В приятелска и вдъхновяваща среда Мартин Жерков вече от 6 години успява да представи невероятни истински примери за способността на мозъка да се адаптира. На своите обучения, които се провеждат в столичния културен център G8, той разглежда детайлно научните основи на тази гъвкавост и показва как могат да бъдат усвоени много ефективни техники за оптимизиране на ученето. Друга част от обученията му са фокусирани върху темата за формирането на емоциите и начините за подобряване на емоционалната интелигентност, разглеждайки също научно доказана информация. Чрез завладяващи визуални и слухови илюзии става ясно как мозъкът формира нашето възприятие и как може да бъде подведен в определени ситуации. Освен че има своя фирма, която организира обучения, всеки месец Мартин дарява по 4 часа от времето си чрез водене на обучения за личностно и професионално усъвършенстване, базирани на научните открития в психологията и неврологията. „Вярвам, че едно общество се познава по отношението си към нуждаещите се. Стремя се да бъда полезен и съм убеден, че образованието е в основата на всяка развита държава“, казва той. Какво още, четете по-долу.
От гущери ли произхожда нашият мозък?
Триединният мозък е теория, предложена от невролога Пол Маклийн. Той обяснява еволюционното развитие на човешкия мозък в три основни слоя. Рептилен мозък (гущеров мозък) – най-древната част, отговаряща за основни инстинкти и автоматични функции като дишане, сърдечен ритъм и основни двигателни реакции. Лимбична система – средният слой, който се е развил при бозайниците, управлява емоциите, паметта и социалното поведение. Неокортекс – най-новият и най-развит слой, характерен за човека и висшите бозайници. Отговаря за логиката, планирането, езика и съзнателното мислене. Въпреки множеството доказателства, трупани с десетилетия, този мит продължава да съществува в популярната психология. Анализ на над 6000 проучвания показва, че едни и същи мозъчни мрежи отговарят както за мисленето, така и за емоциите. Няма отделен център за емоции и друг за мислене – и двете се осъществяват по сходен начин. Всички гръбначни животни имат сходен мозъчен план, а генетичните изследвания показват, че мозъкът не е еволюирал на отделни слоеве, което означава, че кортексът не е нова структура, специфична само за човека. Хората не са еволюирали от гущери.
Вие водите обучения и на лидери на екипи. Кои са най-често срещаните предизвикателства в работна среда?
Екипни лидери се създават от хора, които са добри изпълнители. Важно е и самата организация да има добра лидерска програма, така че да покаже какви умения се изискват – мотивация, ясно делигиране на задачи, емоционална интелигентност, даването на обратна връзка. Ако не са налице тези условия, се създават условия за прегрявания.
Към кои ваши обучения има най-голям интерес?
Към “Илюзия на сетивата” и как възприемаме реалността. Голям интерес има и към темата за емоционалната интелигентност.
Какво най-често ви питат хората?
За тревожността, за ниското самочувствие, теми, свързани генерално с напрежението и забързания начин на живот.
Какво ви питат за щастието?
Искат да знаят как да бъдат по-щастливи. Но щастието е дългосрочно. Има практики за благодарност. Една от тях, която е много афективна, е да си представим ситуация, в която някой друг е бил много благодарен към нас. Практикуването на възхищение на малките неща също е добър вариант, защото забързани в ежедневието, пропускаме много.
Питат ли ви за очакванията?
Да. Очакванията могат да повлияят на това, което виждаме, на възприятията ни, които са баланс между очакванията на мозъка и реалността, тези две неща се събират и се получава нашата реалност. Когато очакваме нещо, има вероятност да пропуснем реалността и вместо нея да създадем халюцинация.
Можем ли да разчитаме емоциите на другите?
Митът за универсалните емоционални изражения предполага, че всички хора по света изразяват основни емоции като щастие, тъга, гняв и страх по един и същ начин чрез определени лицеви изражения, които са вродени. Анализ на стотици проучвания показва, че това не е така. Хората се мръщят само в 35% от случаите, когато са ядосани, а често се мръщят и по други причини, като например при концентрация. Усмивката се появява само в 20% от времето, когато хората са щастливи, и се използва в много различни ситуации. Тези проценти са сходни за всички изражения, смятани за типични за конкретни емоции. Усмивката не е сигурен знак за щастие, както и намръщването не винаги означава гняв. Никой не може да чете емоциите на другите – всичко, което можем да правим, е да предполагаме въз основа на личния си опит и конкретната ситуация.
Разкажете ни повече за т.нар. ненасилствена комуникация?
Много голяма част от начините, по които комуникираме заемат обвиненията и лепенето на етикети. Моделът на ненасилствената комуникация цели да наблюдаваме хората без оценка.
Не е ли трудно?
Много е трудно. За казване е лесно, но е изключително трудно постижимо. Това обаче е първата стъпка в правилната посока – трябва да наблюдаваме ситуацията такава, каквато е, все едно сме камера. По този начин ще изразяваме по-добре нашите нужди и няма да обиждаме другите, защото обидите, които отправяме към околните, често са сигнал за нарушени потребности в нас самите. Критиката е молба за помощ, която не е изразяваме правилно, а лепим етикети. И тук идват конфликтите.
Какво е афективен реализъм?
Д-р Лиза Фелдман Барет е сред топ 0,1% от най-цитираните учени в света заради революционните си изследвания в областта на психологията и неврологията. Тя популяризира термина афективен реализъм – идеята, че чувствата участват в изграждането на нашето преживяване на света. Те не само влияят на преценките ни за това, което виждаме, но и променят самото съдържание на възприятието. Според изследванията, когато хората са в позитивно настроение, те виждат неутрални лица като по-усмихнати, а когато са в негативно настроение, същите лица им изглеждат по-намръщени. В други изследвания се установява, че уморените хора виждат хълмовете като по-стръмни, отколкото са в действителност. Eмоциите възникват от възприятието на физическите промени в тялото. Първо настъпва ускорен пулс, защото сме видели мечка, а едва след това идва осъзнаването и преживяването на страха. Тази идея, известна като теорията на Джеймс-Ланге, е основополагаща за съвременното разбиране на връзката между тяло и емоции.
От гледна точка на науката, защо не разбираме това, което ни се случва? И ако го разбираме, ще взимаме ли по-адекватни решения?
Мозъкът ни е така устроен, че ако очакваме нещо и то се случи, той хаби по-малко енергия. Ако очакваме нещо и то не се случи, трябва да обработим т.нар. грешка в предсказанието или в очакването – тогава се хаби повече енергия. Мозъкът обаче има за цел да оптимизира всеки процес, за да хаби по-малко енергия. Затова сме склонни, ако имаме дадено мнение или история в главите си, да търсим само потвърждение за нея, а не доказателства против нашите виждания. Не ни интересува качеството на информацията, а тя да се вписва добре в нашата история.
Нещо като лабиринт?
Да.
Как се излиза от него?
По начин, който е неприятен, защото изисква енергия, но добрият научен подход тръгва от хипотеза, за която се търсят доказателства против. Ако се намерят, значи твърдението е погрешно. Това трябва да се прави за големи и важни решения. Така би могло да се обори и всяка фалшива новина.
Защо позволяваме на нещо като миналото да ни влияе?
Миналото е ключово, защото мозъкът има опит и търси потвърждения за него, очаква го. Паметта е система, насочена към бъдещето – използваме миналите си преживявания, за да предскажем какво предстои, така идват и очакванията. Тълкуваме ситуации на база на миналия си опит, миналото е основното нещо, което ни помага да се ориентираме в бъдещето, да си правим планове, да оценяваме реалността. Спомените служат за бъдещето на база на опита, ориентирани са към бъдеще, в което тялото трябва да бъде предпазено. Нашият мозък е направен не за да ни направи щастливи, а да пази тялото, в това е цялата драма на човека, защото мозъкът ни става по-сложен заради сложността на тялото.
Как действат спомените върху оформянето на емоциите?
Всяко нещо, което ни се случва активира спомени отпреди, несъзнателен процес е, на база на тези спомени тялото подготвя план за действие. При стресова ситуация се случват вътрешни промени, които се коренят в онова, което сме преживели преди и то е, което ни подготвят за необходимите действия. Първо се активира паметта, после се случват промените в тялото. Когато се сблъскват очакванията и реалността, се създава емоция.
Винаги ли действаме по един и същи начин, когато ни се случва нещо?
Все още доминира идеята, че мозъкът е разделен на органи и всеки от тях върши определена работа – имаме част за радост, част за страх, за еуфория и т.н. Но всъщност мозъкът е много по-интелигентно еволюирал и дадена част от него може да влиза в много други функции, той има различни части, разбира се, но те имат разнообразни функции. Мит е, че мозъкът има три слоя – логика, емоции и инстинкти. Когато инстинктите ни се бият с емоциите, ние трябва да овладеем този процес с нашата рационалност. Мозъкът ни обаче не е еволюирал като торта, има генетична изследвания, които доказват това, той се е развил във времето, тоест може спокойно днес да се твърди, че едни и същи мозъчни мрежи отговарят и за емоциите, и за реалността.
Има ли полезни практики, които могат да се прилагат в ежедневието за борба с тревожността, паник атаките, обработването на емоции?
Има много. Някои включват дишане, стесняване на погледа върху малките неща като пейзаж, например, което носи успокоение. Търсенето на автентичното в нашето ежедневие също е ключово.
В много държави образователните системи все още са непроменени, тромави са, следват стари модели. Какво трябва да се оптимизира, за да се развие логическото и критическото мислене?
Има много изследвания, които показват какво трябва да се промени с цел оптимизация – да се започне учебният процес с час по-късно, да се спи достатъчно и да се спортува и да се прави изкуство. Защото колкото е по-сложно тялото, толкова по-сложен става мозъкът. Без движение няма смисъл от мозъка. За фокусирането и емоциите движението сутрин много помага. Също така би било чудесно, ако има предмети като рационално мислене и емоционално мислене.
Защо е важно да се изразяват речово емоциите?
Защото е свързано пряко с нашия стандарт на живот. Ако вербализираме добра енергия с добри думи, ще живеем по-добре. Ако адресираме негативни емоции, изразяваме и изричаме такива, ще сме негативни. Трябва да имаме по-голям емоционален речник.
Защо мозъкът има нужда да вербализира, не е ли достатъчна само паметта, за да предвиди бъдещето?
Ние сме социален вид и имаме нежда от комуникация, за да си сътрудничим. Но ако оставим това настрана, думите са най-прекият път, по който можем да вкараме едно преживяване в кутийка – на щастието и на нещастието. Когато обаче добавим нюанси – умора, разочарование, тоест, по-дребни кутийки, можем много по-фино да категоризираме преживяванията и следващия път, когато мозъкът преживее нещо, да имаме избор измежду повече кутийки, за да извади конкретно действие, което да ползваме рационално. Имаме множество преживявания, които мозъкът се опитва да категоризира, за да има по-голям опит и да прави по-добри предсказания, за да знае по-добре при всяка следваща ситуация кое е по-доброто за нас.
Това е нещо като депозит?
Да, емоционален депозит, думите биха могли да бъдат сейфът.
Как функционира мозъкът, когато говорим за зависимости?
Когато човек е влюбен, състоянието прилича на всяка друга зависимост – алкохолна, наркотична, емоционална, хранителна. За зависимостите голяма роля играе допаминът. Той е хормон на мотивацията, не на щастието, макар да участва в него. Допаминът носи удоволствие, но целта му е да продължаваме да преследваме нещото, което носи удоволствие, той ни е нужен, за да добиваме неща, които нямаме и които търсим. Допаминът служи за фокусиране и движение, а целта е да придобием неща, които нямаме. При зависимости, когато става въпрос върхови преживявания, има много рязко повишаване на допамина, но проблемът идва, че след рязкото увеличение, се отива надолу, но не до базовото ниво, което е нормално за нас, а в дупка надолу, случва се пропадане. Спадът ни предизвиква да си върнем първоначалното ниво и ето това е мотивацията – да не сме на дъното, затова търсим онова, което е вдигнало нивото ни в началото. Желанието да се иска повече идва от огромния спад, но тялото се адаптира към дозите и се стига до момент, в който трябва да взимаме все повече, за да изпитваме все по-малко удоволствие. Имаме огромен спад на допамин, което ни принуждава да взимаме. Всичките ни емоции и мисли идват заради регулиране на тялото ни, ние имаме мозък, защото имаме тяло. И заради това е съвсем възможно да искаме нещо, което реално не искаме, но ни е носило удоволствие преди и на базата на този опит го искаме отново. Допаминът се активира от изненади – когато не очакваме нещо и то се случи, имаме огромен скок в допамина.
Мозъкът е създаден не за да сме щастливи, а за да ни опази живи. Няма как и да сме реално щастливи за дълго време, защото ние търсим постоянно проблеми за решаване. Функцията на мозъка е да предвиди проблеми, за да ги реши.
Повече информация може да намерите – ТУК.
