Саморасляци, бурени и камъни. Върху хиляди декари земя. Пустеещи ниви. Забравени от стопаните си земеделски имоти. Но погледът на един мъж вижда друго. Носталгията, сантиментът връщат 57-годишния Бисер Сегменов почти половин век назад. Пред очите му оживяват същите тези земи, върху които сякаш „танцува” от вятъра „зеленото злато” – тютюнът. Земеделската култура, която храни всички семейства и фамилии в симитлийското село Долно Осеново в продължение на десетилетия. И е единственото препитание за тях в миналото. По онова време в нивите има много глъч, в тях се трудят не само възрастните, но и децата. Бисер е едно от тези хлапета, които с интерес гледат „танца” на тютюневите корени и листа. След училище тича на полето – да бере, да сади. Или в сушилнята, за да ниже тютюна.
Дори работещите в заводите през 70-те и 80-те години на миналия век в областния център Благоевград местни хора по заръка на социалистическата партия се грижат за поне 2 декара тютюнева нива, за да се изпълни планът. Тази индустрия започва в страната ни още през 19-и век, благодарение на „зеленото злато” България успява да сключи международни банкови заеми. Бум в търсенето на тази култура има по време и след двете световни войни. За да се стигне до износа на близо 100 000 тона тютюн преди петдесетина години.
Реалността днес е друга. Тъжна и мрачна. Бавно, но сигурно този бранш върви към своя край. В споменатото вече село Долно Осеново тази година двадесетина семейства отглеждат тютюн. Всички тютюнджии тук са на възраст над 50 години, младите не искат и да стъпват в нивите. Някога се засаждат над 1800 декара земя със „зелено злато”, днес са малко над 200 декара. Причините за краха на тютюнопроизводството са много и комплексни. Със сигурност една от тях е липсата на държавна политика и подкрепа за този вид препитание. С разпадането на комунизма намалява и работната ръка в селските райони. Много от тукашните жители напускат родните си населени места и мигрират или в големите градове, или в чужбина. Самите селища се отварят към света. Допреди 30 години общностите са затворени и почти не напускат селата си, но след 1989 година постепенно това се променя.
Връщането на отчуждените по времето на комунизма земи пък води до разпокъсване на имотите. Така се нарояват хиляди малки стопанства в Пиринския край, добивите са ниски, няма механизация, почти навсякъде няма и поливни системи заради съсипаните напоителни системи, работи се по най-примитивния начин – с много леене на пот, с огромен труд, а печалба почти няма. Получава се и следният парадокс – с демократичните промени хората тичат и се мъчат да си върнат земите, а сега ги оставят да тънят в забрава и бурени. Има недостиг на парцели. Някои отиват да садят тютюн в други населени места. За да бъдат в момента една огромна пустош.
„В последните няколко години цената на килограм тютюн е 7-8 лева. Двама души работят цяла година и изкарват от 4 декара около 600 килограма. При 8 лева за килограм „зелено злато”, то сметката сочи, че ще вземат 4800 лева. Като се извадят разходите – около 800 лева, остават 4000 лева. Някой реши ли да си плаща осигуровки, то сумата пада на 2500 лева. Като се сложи чертата, се пада по стотина лева за всеки от двамата за всеки от 12-те месеца в годината. Няма как да има тютюнопроизводство. До 4-5 години ще го гледаме само на картинки и ще си спомняме за него”, смята Бисер Сегменов.
Вече има населени места в Пиринския край, където от стотици тютюнджии преди години, то днес няма нито един. Децата там не знаят що е тютюнева нива. Ако не пътуват и не видят на друго място що е то „зелено злато”.
Дълги години стопаните са оставени сами да се оправят, без да получат почти никаква подкрепа от държавата. Да, има години, в които се раздават по 2-3 лева национални доплащания. Но това е твърде недостатъчно. Цената се определя от фирмите, които изкупуват тютюна, те „колят и бесят”, те решават какво е качеството и колко да дадат. Стига се често и до неплащане на продукцията, като парите се бавят по 1-2 години. Всичко това прогонва земеделците от тютюневите ниви. Защото е невъзможно с отглеждането на тютюн да се осигури добро препитание на едно четиричленно семейство. И съвсем закономерно тютюнопроизводителите търсят алтернатива – някои подхващат отглеждането на други земеделски култури, други пък търсят късмета си в съвсем друго поприще у нас или в чужбина.
Близо 300 души от Долно Осеново се трудят в Гърция, Франция, Испания, Англия, Германия, Белгия. „Наши съселяни изкарват по 1500 евро чиста печалба само за двадесетина дни гроздобер във Франция. Това са 3000 лева, колкото цяло семейство с много труд изкарва чисто от тютюневите ниви. Повечето изкарват по 2000 евро заплата в западна Европа. Никой не е луд да работи толкова много в тютюневите ниви за толкова малко пари. При тютюна всичко трябва да се пипне с ръка, много е трудоемко, а и природата може да съсипе целия ти труд. Нещо, което се е случвало”, твърди Бисер Сегменов.
Години наред тютюнджии от цялата страна негодуват от ниските изкупни цени на продукцията. Често кампания по прибирането на реколтата от фирмите се бави. Стопаните се жалват, че с всеки изминал ден качеството на тютюна пада. Настояват държавата да осигури пазари за реколтата им, да има минимални цени, а не да им купуват тютюна за по 4-5 лева за килограм преди десетина години, а сега за по 7-8 лева. Така и не получават подкрепа от държавата. За бранш, който преди век е „лицето” на страната ни пред света.
Разбира се, през последните 20 години често се стига и до протести. Отчаяни от ниските изкупни цени тютюнджиите палят бали тютюн, изхвърлят ги в контейнерите, за да не го дадат на безценица. Но си остават сами. И губят битката. А България ще загуби тютюнопроизводството като препитание, като един от браншовете, който може да носи много пари в държавната хазна.
Последните мохикани на тютюна са възрастни хора. С тях това производство ще си отиде. А няма сила, която да накара младите да се захванат с отглеждане на тютюн. Последният „танц” на тютюна в България е в своя заник. Този „танц” на „зеленото злато”, който Бисер Сегменов ще вижда само в съня си и в спомените си. Защото в реалността всяка тютюнева нива лека-полека потъва в мрак…
