Соня Хачикян е невероятно интересен човек. Освен че е вечно усмихната, тя е изключително дисциплинирана и отговорна към работа, семейство и заобикалящ свят. Цени най-много добротата и е убедена, че животът е прекрасен. Малцина знаят колко тя се бори, за да бъде това така. Защо след 18 години в банковия сектор Соня решава да създаде издателство? Как оцелява по пътя и кои са най-големите й житейски предизвикателства – вижте в интервюто.
Иначе – Соня е родена в Свищов през 1980 г., но детството й преминава в Tроянския балкан сред книгите в библиотеката, в която работи майка й. Завършва Международни икономически отношения и стартира професионалния си път в министерството на външните работи и министерството на финансите. По-късно започва работа в една от най-големите банки в България, където развива успешна кариера в стратегическото управление. След 18 години във финансовия сектор решава да последва мечтата си, основавайки издателство за художествена литература, което открива съвременни автори на завладяващи романи. Сред писателите под логото на “Лемур” са значими имена от съвременната португалска, бразилска, италианска, датска и немска проза като Жоао Пинто Коелю, Итамар Виейра Жуниор, Стефания Аучи, Марко Балцано, Доменико Дара, Ане Рил и Ане Якобс.
Четенето е голямата страст на Соня откакто се помни и до днес посвещава на него всяка свободна минута от натовареното си ежедневие. Тя е майка на три деца и без колебание определя подкрепата на семейството като ключ към успеха.
Соня, как стигнахте дотук – да се занимавате с книгоиздаване след толкова години успехи в една друга сфера? Историята ви за мен лично е повече от вдъхновяваща! Бихте ли разказали всичко стъпка по стъпка, момент след момент?
Издателство “Лемур” е плод на една силна и нестихваща любов към четенето, която се зароди, когато бях още съвсем малка и продължава вече четиридесет години. Вкъщи винаги е имало много книги, защото всички обичат да четат, а и майка ми беше библиотекарка. Докато бях в училище, си мечтаех да стана писателка или да отворя книжарница, но през последните ми години в езиковата гимназия (1996-1998) времената бяха такива, че всички около мен ме съветваха да не следвам филология или други подобни безперспективни специалности, а да се ориентирам към икономика. По тази причина избрах да уча Международни икономически отношения и в един момент се намерих в една от големите банки в България, където години наред развивах успешна кариера. Струва ми се, че често се случва така – животът ни може да ни отведе в най-неочаквани посоки. Но където и да сме, стига само да погледнем нагоре към звездите, за да осъзнаем, че сме тук за малко. Това направих и аз, когато преди няколко години си казах, че искам работният ми ден да минава в четене. Взех решение да напусна финансовия сектор, на който вече бях отделила дълги часове от деня си в продължение на 18 години, и започнах да се уча на книгоиздаване. Ако мечтата ми беше да стана авиоинженер, щеше да е далеч по-сложно. Но тук посветих една година на учене на занаята и подготовка, преди да се хвърля в дълбокото, и мога да кажа, че по-подходяща година от 2020 едва ли би могла да ми се случи. В книгоиздаването липсата на знания и опит, както навсякъде, струва скъпо. Но пък когато подхождаш със страст и изцяло от гледната точка на читателя, всичко се отплаща. И ето че след три години мога да се похваля както с катастрофи, така и с успешни полети.
Кое беше онова, което ви накара да вземете едно такова кардинално решение?
Тази съществена промяна в професионалния ми път в никакъв случай не беше резултат на някакво моментно състояние или импулсивно действие, а по-скоро дълго и старателно обмисляно решение, което дори отлагах няколко години. Бях емоционално привързана към банката и хората, с които работех там, и ми беше трудно да си тръгна, но същевременно все повече усещах как часовникът тиктака. Все повече чувствах, че губя ценно време, което бих могла да изживея по начин, който е много по-мой. Накрая, преди всичко заради огромната подкрепа на семейството ми, направих последната крачка и се потопих в мечтания свят на книгите.
Три години по-късно, на какво е плод издателство “Лемур”?
Ако трябва да обобщя накратко последните три години, то бих казала, че те са пъстро плетиво от ежедневно учене, търсене, опознаване, проби и грешки, дълбаене и усъвършенстване, безкрайно много редакции и коректури, срещи с невероятни хора, носене на бананови кашони и нито един ден работа. Огромна част от колегите ми, заети под някаква форма с книгоиздаване, го правят по призвание. Аз мисля, че любовта към книгите идва от силните емоции, които струят от тях, от чувствата, които предизвикват, енергията, която създават. Така се роди и “Лемур”, това го движи и до днес.
Кое е най-трудното и най-лесното в работата ви?
Най-трудното за мен е сблъсъкът със закостенялата среда в бранша. Не защото ме плаши, имам много голям опит с хора и дори цели структури, които не искат нищо да се променя, за да не нарушат удобството си. Но точно затова знам колко трудно се разбиват прегради, изваяни от стереотипи, бездействие, безразличие и страх от новото. А да издаваш книги е важна мисия, книгоиздаването трябва да се развива и не просто да се адаптира, а да движи читателския вкус и поведение.
Най-лесното е именно това, че за мен не е работа – аз правя това, което обичам, с наслада, ентусиазъм и жажда за още.
Защо прекрасният екип е толкова важен за успеха на каквото и да е работно начинание?
Защото всичко се прави от хора. Много пъти съм чувала различни компании да дефинират какво е най-важното за техния бизнес – едни заявяват, че техният продукт е в основата, други – че клиентът е на първо място, трети иновациите и т.н. Обаче всички тези неща не биха направили никой бизнес устойчиво успешен, ако нямат ангажирани хора, които се грижат за продуктите, клиентите, иновациите и т.н. Същевременно един мислещ, ентусиазиран и мотивиран екип може да създаде чудеса. А колкото по-творческа е дейността, толкова повече зависи от качествата на човека.
Коя е любимата ви книга?
Да посочиш любима книга е непосилна задача, защото различни книги могат да ни въздействат с еднаква сила, но по различен начин. То е все едно да назова кое от трите ми деца ми е любимо – и трите са. 😊 Обаче мога да споделя кои книги препоръчвам най-често. Това са “Сянката на вятъра” на Карлос Руис Сафон и “Малинверно” на Доменико Дара.
Само вашето издателство има в първите страници на книгите броя на думите. Как ви хрумна?
Това беше идея на първия автор, който издадохме, и ние се влюбихме в нея. Действително книгите се издават в толкова разнообразни формати, че трудно можеш да определиш размера на едно произведение по броя на страниците. Броят на думите обаче не лъже. Ако за един месец например сте прочели 4 книги или 1200 страници, а през следващия 5 книги и 1400 страници, това не означава непременно, че през втория месец сте чели повече. За хора, които обичат да си водят статистика, броят на думите или часовете четене са много по-коректен измерител. Но, разбира се, в крайна сметка най-важно е съдържанието.
А как се роди името – “Лемур”?
Когато най-малкото ми дете беше бебе, любимото ни място за разходка беше Софийският зоопарк. Обожавахме да гледаме животните и особено загадъчните котешки лемури, които толкова се отличаваха с екзотичния си вид и особености. В природата те обитават единствено южен Мадагаскар, имат призрачни очи и издават много странни звуци, поради което местните хора ги наричат нощни духове. Те са застрашен от изчезване вид и ние с радост помагаме за тяхното отглеждане. И се надяваме нашите екзотични заглавия да събуждат душите на читателите и да им напомнят, че могат да направят света по-добро и по-красиво място.
Обичате женските образи в книгите, които издавате? Във всяка от тях ли откривате себе си? Или те ви помагат да се огледате и да се уверите, че сте на прав път?
Наистина имам особен афинитет към историите, които ни срещат със забележителни женски образи – както исторически личности, така и съвременни героини. В Лемур имаме пъстър букет от такива персонажи – всяка различна и прекрасна по своему. Мадам Екзюпери например обобщава образа на онези жени, които са достатъчно силни, за да жертват собственото си его, мечти и успехи в името на нещо голямо – каквото е любовта. Пеги Гугенхайм пък жертва личния си живот и любовта в името на изкуството. Анина от “Време за преструвки” жертва всичко, за да следва мечтата си. Много от жените, които срещам между кориците, ми служат като огледало, коректив или двигател. Но тази, която най-силно ме е вдъхновила, е Сара Грос, с нейния несломим дух и борбеност, съчетани с деликатност, ненатрапчива мъдрост и най-вече безпределна доброта.
Казвате, че добротата е най-важна. Защо? Защо – ако сме по-добри, животът ни се движи напред?
Много е просто – добрият човек гради, останалите са като паразитите, ползват или разрушават.
Хората често търсят смисъла на съществуването си. А то има смисъл, ако сами му създадем такъв. Ако бездействаш и просто се носиш по течението, живеейки ден за ден, дали не живееш напразно? Ако преследваш някакви самоцелни постижения, например да си на висока позиция, да си богат, да си известен и за да ги постигнеш, правиш злини или с нищо не помагаш, ще оставиш ли следа? Но ако правиш добро, ти ще се чувстваш добре, Земята ще се радва, че си тук, а и някой сигурно ще те обича искрено.
Аз от време на време се сещам да се питам какво добро направих днес и не се чудя защо живея.
