Днес отбелязваме 149 години от обесването на Апостола на българската свобода – Васил Левски.
На 18 февруари 1873 г., след като преди това е бил арестуван при Къкринското ханче, българският революционер е обесен в покрайнините на София.
Левски е лидер на Вътрешната революционна организация, идеолог на това, което по-късно ще се превърне в Априлското въстание, способен организатор и човек, който действително иска да види България като свободна и независима държава.
Васил Иванов Кунчев, както е истинското име на Апостола, е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Учи в родния си град, а след това и в град Стара Загора.
През целия си живот Левски смята, че трябва да бъдат изградени революционни комитети, които да се превърнат в основа на въстаническата дейност. Така през 1868 г. той започва обиколки из страната, събирайки съмишленици и изграждайки тайни структури от името на Българския централен революционен комитет (БРЦК).
На практика Левски действа като таен агент на територията на Османската империя, подготвяйки голямо, освободително въстание. До 1872 г. той прави няколко обиколки на българските земи, създавайки местни клонове на революционния комитет в села и градове.
В края на април 1872 г. е първото Общо събрание на Българския революционен комитет.
След усилена революционна дейност на територията на цяла България на 27 декември 1872 г. Левски е заловен край Къкринското ханче. Отведен е на разпит в Търново, а след това е съпроводен до София, за да се изправи пред съда.
Замисълът за освобождаването му, организиран от Атанас Узунов, за съжаление не успява и на 18 февруари 1873 г. смъртната му присъда, потвърдена лично от султан Абдул Азис, е изпълнена чрез обесване.
Смъртта на Апостола хвърля революционното движение у нас в дълбока скръб. Три години след това по българските земи избухва Априлското въстание, организирано през революционните комитети, създадени от Васил Левски.
Обесването на Васил Левски
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Христо Ботев