Актьорът, който разплаква и до днес с ролята си на Петко Киряков в сериала “Капитан Петко Войвода”, навършва 83 години. Роден е на 6 април 1938 г. в Стара Загора.
Произхожда от бежанско семейство от Мараш, Западна Тракия. Професионалната си кариера разпределя между театър, кино и телевизия в над 200 роли. Всичко започва още през ученическите му години. Там скривал тяло и лице зад одеждите на Дядо Мраз и с характерния си тембър питал децата дали са били добри през годината. В София първите му роли са в Театъра на българската армия.
Капитан Петко войвода, Сюлейман Ага, Стефан Стамболов, Кубрат, Хан Крум – са само част от хилядите роли в театъра и в киното на великия Васил Михайлов. Често казва, че войводи са тези, които служат на хората, и те ще останат в историята, а “за хайдути няма място в нея”.
Предлагаме ви още негови мисли за живота, изкуството, хората:
“Човекът на изкуството цял живот се занимава с истината и затова не може да бъде аполитичен”.
“Ако всеки в своята работа беше поне малко войвода, сега щяхме да сме доста по-напред”.
“В едно съм сигурен. Трябва да си запазим българското оазисче. Иначе какви са тия англичани и японци които се преселват тука. Явно намират онова, което отдавна им липсва. В двора сам да засадиш един домат, да си боядисаш къщата. И мен ме е налегнала мисълта, че трябва да имам едно място, далече от шумотевицата. Вярно, че и без пари са ми го давали. До ден днешен какво правя – само работя. А чувствам потребност сам да разчопля земята, да бодна едно коренче. Това не значи, че съм остарял. Готов съм да се радвам на простите неща, които съм загубил от тичане.”
Какво казва за любовта и за любимата жена:
“Играта, наречена живот е да не казваш всичко в очите на партньорите си. Между нас все още има някакъв антагонизъм. Тя е рак, аз съм овен. Все още съществува надпреварата. Аз ли съм мъж на Гергана Михайлова или тя е жената на Васил Михайлов. В едно интервю твърдеше – аз ще доживея момента, в който ще казват – това е мъжа на Гергана Михайлова, а не обратното.От време на време заплашвам, че сядам да пиша, защото помня много стари неща, но си оставам със заканата. Няколко пъти съм си говорил сам и се уплаших. Питах двама колеги, те викат и ние си говорим, та се успокоих. Говоря си, много хубаво си говоря и се харесвам. Обаче съм изпил две ракии. И си казвам – другия път ще се запиша. Но пак не го правя. И сега страдам, че всичкото това, за което си говорим, не го написвам”.