Ерик Ноло е френски писател, есеист, памфлетист, литературен критик с остро перо, преводач и издател, емоционално свързан с България, която нарича “моята втора родина”. През 80-те години на миналия век съдбата го отвежда в Сливен, където преподава в езиковата гимназия. Особено го привлича Русе, родното място на Елиас Канети, чието творчество задълбочено изследва. Издава български писатели във Франция. “Последна спирка Русе” е първият му роман, в който мнозина съзират прилики със стила на Жорж Сименон. Като критик във Франция го приемат като враг на литературните среди там. Заради това е уволняван 7 пъти.
– Г-н Ноло, как човек трябва да приема враговете си?
– Човек никога няма достатъчно врагове, винаги трябва да си създава още. На мен това ми доставя удоволствие. Разбира се, това е в кръга на самоиронията и шегата. Има много начини да покажеш мнението си. Вероятно и заради това съм уволняван толкова пъти, вече съм и в черния списък на държавната телевизия във Франция. Написах и пародия на учебник по литература. Личното мнение е важно и трябва да се отстоява.
– Вие сте били в България преди 1989 година, идвали сте и след промените, имате времеви поглед върху страната ни. Променила ли се е?
– Отговорът на този въпрос е труден. Погледът ми към България е поглед на чужденец. Българофил, но чужденец. Поглед не на историк, а на писател. Познанието ми има граници, но използвам опорни точки, за да накарам другите да разберат какво аз съм видял в България и какви промени съм усетил. Между България, която опознах за пръв път през 1986-а, и днес има огромна разлика. Страната има прогрес. Но огромно впечатление ми прави изключителната бруталност на промените. Мога да видя по улиците възрастни хора, които са преживели монархията, след това комунизма, а сега демокрацията. България е минала през много промени за малко време. Обичам нейната вечност и възможността й да се адаптира.
– Какви са мечтите ви за Франция, България, Европа?
– Искам страната да излезе от клишето за киселото мляко, Силви Вартан и българския чадър. Да спре да бъде клиширана. Искама Запада да види българската култура, екзотиката на страната. Иначе….мечтата ми е всички да излезем от кризите, които като че ли не спират през последните години. България се появи в моя живот преди българката (авторът е женен за българка – бел. ред.). Не знам дали може да се обясни любовта към една страна, на мен ми харесва да съм в България. Това е страна, която малко по малко опознах. Харесаха ми пейзажите. Опознах културата, музиката, литературата. Не се случи изведнъж, това беше любов, която се изгради с времето.