На 18 февруари (сряда) от 18:00 часа в Nexus Space (ул. „Княз Борис I“ №121), за да се потопим в една история за траекториите на човешкото сърце, за обичта и вярата, и за надпреварата с действителността навън и времето вътре в нас.
„Да спасиш облаците“ е вълнуващо напомняне за силата на любовта, семейството и вярата в мечтите, които са способни да озарят и най-непрогледния мрак.
В романа са преплетени документална достоверност и художествена интерпретация, военни действия и забравени мечти, както и неоспорими научни и житейски истини. В историята на всеки от героите са отразени колкото необикновени, толкова и универсални събития, спохождащи човек в житейския му път, независимо от мястото, на което се е родил и това, на което се е научил да мечтае отново.
По време на премиерата, в разговор с журналиста и психолог Мина Узаничева, Нина Александрова ще разкаже повече за процеса по създаване на романа и как се е зародило желанието да разкаже тази история. Гостите ще се потопят в атмосферата на книгата с кратък откъс, прочетен от актьора Бисер Маринов и ще се насладят на музикално изпълнение на цигулка от Борислава Николова. В края на вечерта читателите ще могат да си закупят книгата с автограф от авторката и да ѝ зададат лично своите въпроси.
Повече за книгата и участниците в събитието:
Нина Александрова е журналист с дългогодишен опит в политическия, социалния и културния сектор.
Въпреки първоначалната ѝ математическа подготовка, литературата се намесва в плановете ѝ и я повежда към Филологическия факултет на Софийския университет, откъде придобива бакалавърска степен по Българска филология, последваната от магистърска степен по Творческо писане. Сред преподавателите ѝ са Амелия Личева, Никола Георгиев, Симеон Янев, Валери Стефанов, Крикор Азарян, Валентина Радинска, Любомир Левчев.
Първият ѝ роман излиза от печат в университетските ѝ години, последван от различни публикации с нейно авторство. През 2025г. в Литературен вестник са публикувани нейни стихове, а в началото на 2026 г. излиза романа ѝ „Да спасиш облаците“ с логото на издателство „Лемур“.
Интересите на авторката са разностранни, а стремежът ѝ да улавя и разказва всяка мигрираща история не стихва и до днес. Обича предизвикателствата и ги приветства, подкрепяна от прекрасното си семейство. Най-голямо изумление среща в добрите хора и търси всяка възможност да се огражда с тях.
Мина Узаничева е родена в Карлово, получила средно образование в Сопот, след което завършва Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет. Като ученичка пише стихове и пиеси, мечтае да бъде и режисьор. И макар да убеждава учителката си по литература в гимназията, че няма да стане журналист, пътят ѝ я води натам. Оттогава следва правилото „Никога не казвай „Никога!“. В професията е повече от 25 години, започвайки от БНТ и Нова ТВ, минавайки през радио NET, в-к “Стандарт” и “Преса”, и до днес, когато пише в “Уикенд” и списание BIOGRAPH.
По-късно към професията на журналист добавя и тази на здравен психолог, след обучение отново в Софийския университет. Осем години след това вече води рубрика за здрав дух – Mens sana – в списание BIOGRAPH и е чест гост на различни радио и телевизионни предавания, с коментари по разнородни проблеми в областта. Стъпвайки на теория и личен опит, е твърдо убедена, че семейството е най-важният фактор в живота на човека.
Бисер Маринов казва, че няма любими роли и обича всички свои превъплъщения на театралната сцена и екрана, но предпочита да залага и на новото и непознатото. Малко преди да завърши езиковата гимназия във Видин, воден от непреодолимото си желание да влезе в обувките на различни персонажи, ситуации и епохи, решава да преследва актьорска кариера. След НАТФИЗ следват филми и постановки у нас и чужбина, сред които „Под прикритие“, “Стъклен дом”, “Дървото на живота”, “Братя”, “Откраднат живот”, „Столичани в повече“, „Революция Z“, “Пътят на честта”, “Омбре”, “Отрова за мишки”, “В кръг” и много други. Актьорската му кариера преминава и на различни театрални сцени в София и страната.
Любопитството е водещ фактор за желанието му да се развива – проявило се още през детските му години, в игрите със съседските деца. Още там се заражда този творчески импулс и полет на въображението. Днес работи в киното и театъра с хора, които са истински отдадени на професията и често пътува с филми и постановки.
Борислава Николова вярва, че музиката е нейният път и е обиколила половината свят с нея. Таланта ѝ открива учителката ѝ по музика в детската градина. Малко по-късно, Борислава се влюбва в цигулката и решава да се научи да свири. Учи в експерименталната паралелка в Плевен – половината с музиканти, половината с художници, а след 3-ти клас е приета в музикалното училище “Панайот Пипков” с цигулка и солфеж.
Оттогава животът ѝ е неразривно свързан с музиката и я отвежда в Белгия, Франция, Германия, Италия, Канарските острови и много други страни. Свирила е в Плевенска филхармония, Младежкия оркестър на Класик ФМ, Национална опера и балет и редица международни шоу програми: Ванеса Мей, Lord of the dаnce. Учител е по музика в 8. СУ “Васил Левски”, където от сърце се радва на своите възпитаници и техните успехи и реализира културни проекти с тях. Освен учител по цигулка, пиано и солфеж, е била и преподавател по чужди езици, както и предучилищна и начална педагогика.
Ето какво споделя авторката за романа и работата по него:
Как се роди идеята за романа „Да спасиш облаците“ и какъв беше процесът по написването на книгата?
Пиша от дете, но тази книга се роди спонтанно. През дългите години на война в Сирия видях толкова много неща и научих толкова много информация – посредством работата си и през разкази от първо лице, че в един момент поисках да обединя всичко, защото то бе свързано по специфичен начин и се задвижваше от определени закономерности.
Романът описва действителни събития, разказва историите на реални хора, които са прототип на героите в него. Как успяхте да постигнете баланс между правдиво отразяване на историческата действителност и увлекателно художествено повествование?
Трудно и с много работа по текста. Но най-вече изследвайки темите, засегнати от него – стремя се да пиша за неща, които познавам много добре.
А срещнахте ли предизвикателства, докато пишехте?
Разбира се. Страхувах се да не наскърбя някого с думите си.
Как ви промени написването на този роман?
Накара ме да осъзная за пореден път колко разделителни линии се прокарват изкуствено между хората. Не трябва да допускаме това да ни разделя, различията могат да обогатяват и да ни развиват, ако гледаме на тях от добра перспектива.
Какво е посланието, което искате читателите да отнесат със себе си, затваряйки последната страница на романа?
Искам да ги насърча да спасяват всяка мигрираща история и да я разказват, както могат – с песен, стихотворение или роман, сред приятели на чаша вино, в офис или докато пътуват – близо или надалеч. В краен случай, и само на себе си.
Откъс:
– Ана! Колко е 2 плюс 2? Кажи, де! – питаха я настървено децата.
– Четири! – отговаряше светкавично. – Нали вече ви казах?! Четири, четири, четири! – обръщаше се, затътряше крачета, повтаряйки си наум цифрата и тихо сядаше на столче в най-отдалечения ъгъл на стаята, до прозореца.
Още след първите дни в детската градина другите разбраха, че може да смята, все очакваха и тайно се надяваха да сбърка. Скупчваха се и си шушукаха, сочеха я с пръст. Наричаха я магьосница, вярваха, че владее зли сили, как иначе може да знае толкова много. Тя ги наблюдаваше тайно от своето ъгълче и се чудеше какво не разбират, всичко бе ясно и просто. Математиката подреждаше света на Ана – не поднасяше за обяд боб яхния или мляко с ориз за следобедна закуска, отмерваше точно в игрите, посочваше честно победители и победени. Навсякъде около нея летяха цифри, знаците за изваждане и събиране се премятаха във въздушни салта и тя не проумяваше защо това бе толкова ясно сякаш само за нея.
– Кажи най-голямото число! Кое е? – подкачаха я децата в опит да отложат съня.
– Няма такова.
– Не може да няма! Има! Защо да няма?!
– Защото винаги може да се прибави едно.
Големите числа я удивляваха. Записваше ги в малка тетрадка у дома, а после плъзваше откъснатите листове по масата и наблюдаваше как един по един политат бавно надолу, отвъд ръба. Обичаше да прави хартиени самолети и съставяше задачи спрямо цифрите, които се виждаха най-отпред. Математиката стесняваше света, караше я да се чувства удобно в ъгъла на детската градина. Вместо да ги яде, на обяд вземаше късчета хляб и ги броеше, докато се засити. Пии ваше вода и редеше хлебни топчета в изчисления, а когато станеше време да я вземат от детската градина, тръгваше с празен стомах и глава, пълна с математически драскулки.
Винаги оставаше последна. Когато видеше през прозореца как майка й наближава, ставаше внимателно от столчето, сваляше пантофите и пъхваше крачета в обувките. Искаше да е спретната и готова, да не закъснява, да не се налага да я чакат. За разлика от повечето деца, които тичаха, Ана не бързаше, не беше твърде въодушевена или нетърпелива. Вървеше спокойно, поздравяваше вежливо, подаваше буза, за да получи целувка. Вкъщи майка й се затваряше с продуктите в кухнята, за да приготви вечеря, докато Ана събличаше и подреждаше дрехите си на стола, а после лягаше и опъваше крачета. Гледаше към тавана, където танцуваха единици, седмици, осморки, деветки. Бавно затваряше очи и политаше нагоре.
○○○
– Амир! Амииир!!!
– Защо викаш, Ширин?
– Башар те чака, иска да говори с теб.
– Колко е часът?
– Минава три.
Мъжът седи приведен, с ръце впити в коленете, черните му очи гледат пода, тежестта на нощта е превила гръбнака му на две.
– Няма те от седмици, Башар, а сега идваш по тъмно? Какво се е случило?
– Уреждах пътуването на семейството. Заминаваме след съмване.
– Къде?
– Сирия я чака война. Имаш четири деца, Амир, голяма фамилия, трябва да бягате!
– Саид тъкмо завърши училище, близнаците са на 15, а Самира…
– Дойдох да те предупредя – ти си най-добрият ми приятел.
– Не можем да тръгнем просто така, баща ми е болен.
– Скрии документи, пари. Не вярвай на никого.
Мъжът пристъпва назад, безшумните му крачки бързо стигат дървената врата. Преди да докосне дръжката и пръстите плътно да я обвият, се обръща.
– Сбогом, братко!
Изстрелът отеква глухо – куршумът, потънал в тялото му, не се вижда, нито стрелецът.
Войната застига и дома на Амир в Хомс, Западна Сирия. Ден след ден кварталът му се разрушава, хората напускат домовете си или се крият в подземията, докато премине опасността, за да се завърнат обратно в несъборените стаи. Военните поемат контрола и започват да издават заповеди през няколко минути. Дните на обсада преминават в денонощия, после – в седмици. В Хомс, приеман за столица на революцията, отвличанията и убийствата вече не са възможна опасност, а реалност. Едни попадат в затвора, други изчезват. Независими международни организации наричат случващото се кризата в Сирия, а ООН настоява за политическо споразумение. Съседните граници се подсигуряват или затварят напълно.
Амир слуша баща си, който диша на пресекулки. Самира брои питките, момчетата са тихи. След всяка бомба Ширин събира разрушеното на купчини и запълва дупките с парцали. Никога не поглежда навън.