Добри Станчов вече е познат на българските читатели под псевдонима Дого Танкарт – имена на един и същи писател с разнороден талант. Като Дого Танкарт той публикува приключенски романи и увлекателни разкази. Но една легенда за събития, разиграли се край родния му град Каварна, го вдъхновява да напише роман за Добруджа през 30-те години на XX век и така се ражда “Белези от рая”. Година по-късно излиза увлекателната новела “Клето злато”. А сега читателите ще могат да се потопят в първи том на въздействащия исторически роман “Възкръснали друми” (изд. “Лемур”). По думите на автора първият том изгражда свят, а вторият го разрушава, за да се роди от него нещо по-висше – смисъл отвъд болката. Добри Станчов ни призовава да се впуснем смело в тази история, без да се боим от нейния край, защото след всеки свършек всякога се явява поне един друм, който води към ново начало. Потърсихме го навръх Съединението, за да поговорим за паметта, връзката с историята ни и бъдещето.
Защо е важно да се помни историята?
Ако на този въпрос трябваше да отговори най-възрастният персонаж на романа – Митѝш папу̀, най-вероятно щеше да каже: „Народ без памет е сюрия овци без сайбия – вълците бърже щат ги издавят.“ И аз съм съгласен с него – ако не помниш кой си, откъде идваш и какво си преживял, обречен си вечно да бродиш в непрогледна тъмнина. Историята е светилник, чиито пламъци трябва да се поддържат буйни.
Избрали сте да разказвате за събития, случили се между Възраждането и Освобождението? Защо избрахте да възкресите точно този период от историята?
През лятото на 1877 година каварненци се вдигат на бунт, за да защитят градеца си от развилнелите се шайки черкези и башибозук. Този акт на саможертвена самоотбрана е документиран в официални донесения към европейските консули от онова време и намира отзвук и в тогавашните вестници. Допреди няколко години, всяко лято, в Каварна се провеждаше военно-историческа възстановка, която предизвика интереса ми и ме накара да седна пред белия лист.
Не съм първият с художествен прочит на тези събития – преди мен Киряк Цонев и Драган Тенев също са ги затворили между кориците на своите творби. В моя роман историята започва година по-рано, за да мога да пресъздам живота по онова време из тези земи: враждата между българи и гагаузи, желязната ръка на фанариотите и прогнилата от корупция Османска империя.
Трябва ли един свят винаги да бъде разрушаван, за да създаваме нов?
Не е задължително, но понякога е наложително, ако старият свят се е превърнал в пустош, която се храни с душите на хората. Чистото, ново начало носи светли надежди – така е устроен човекът. Моят герой, Горчо, е голям щастливец, че преминава всички изпитания на времето, за да продължи да гради своята съдба.
Всеки друм ли в нашата история би могъл да води към ново начало днес? Какъв трябва да бъде прочитът?
Има друми, които не бива да се извървяват докрай, защото не водят към нищо добро. Пътят на алчността и омразата трябва да бъде пресечен. Също и този на предателя родоотстъпник, тръгнал безотговорно да повлича след себе си неосъзнатите. Нека възкръсват друмите, които ни свързват с нашите предци – те всякога отвеждат към себепознание и ни вдъхват гордост да отстояваме своята идентичност.
Как кореспондира заглавието ви с времето днес? Правите ли аналог?
Сега, когато всеки има достъп до разнородна информация и проучвания – било то до дигитална библиотека или ДНК тест, много хора тръгнаха да дирят корените си. За съжаление човек в редки случаи се връща повече от 200 години назад във времето, защото душманите ни, добре са се погрижили за това. Османската империя векове наред е трила паметта на предците ни, после гръцката патриаршия узурпирала църквата и душите ни, а в най-ново време, в Добруджа, румънците са се опитали да изтръгнат езика ни. Е, още ни има! Още говорим на български!
Казвате, че историческите извори притежават различни лица в зависимост от това кой ги завещава на идните поколения. От кой спектър изходихте, когато събирахте проучвания за книгата си?
Осланях се както на исторически източници, така и на хипотези за неразгадани и до днес исторически мистерии. Кой предаде Левски? Кой уби Ботев? Гърци ли са гагаузите или стари българи? Защо говорят турски? Предателството ли е народностната ни черта, или напротив – кучешката ни издръжливост?
Опитах се да предам всяко събитие с точната му дата по юлианския календар – задача, която се оказа истинско изпитание. Докато светските събития се пресмятаха сравнително лесно, църковният календар се яви като истински лабиринт. Наложи се да потърся помощ от хора, близки до църквата, които също срещнаха затруднения в преплитането на старо и ново време – григориански, юлиански и новоюлиански календар.
Събирането на нужната информация и написването на двата тома ми отне две години – време, за което си спомням с вълнение.
Защо създаваме смисъл отвъд болката?
В своя житейски път човек трупа болки и скърби, които влачи на дълга верига до сетния си час. Ако не намери смисъл, цел, която да преследва, той най-напред се отчуждава от себе си, а после губи воля за живот. Затова е важно човек да има мечти и копнежи, които да го водят през мрака на битието.
Защо приканвате читателите да не се плашат – от миналото, пролога и края на вашия роман?
Миналото на един дълго поробен народ винаги е страшно – белязано със зверства и изпитания. Споменът за него е болезнен, но тъкмо в това се крие силата му – да ни напомня кои сме, откъде идваме и какво сме съумели да надмогнем.
Причината да приканвам читателите да не се плашат от пролога е тясно свързана с гореказаното. Знам, че голяма част от читателите в България са жени и поради натуралистичните описания мнозина от тях биха подминали подобни сцени на ужас. Всъщност акцентът на призива ми не е в мрака, а в светлината, която го разсича. Защото само когато застанем лице в лице с ужаса, можем истински да усетим сладостта на възмездието.
Казвате, че сте съставител на Каварненското житие? Каква е Каварна днес и хората, които живеят в нея? Какво е общото и различното в сравнение с предците, които описвате?
Да, освен автор, приемам и ролята на съставител на част от Каварненското житие – тази на предосвобожденска България. Моят художествен прочит за онова време е колкото сходен, толкова и различен от тези на другите автори. Но едно е сигурно – Каварна не е забравила онези преломни събития, превърнали я в пепел и прах. Потомците на някои от историческите личности в романа продължават да живеят в крайморското градче и аз познавам не един от тях.
По мое мнение и тогава, и сега човекът се нуждае от човек – от надежда, съчувствие, любов. Но животът има две лица – и тогава, и сега се раждат хора със съмнителен морал и егоистични стремежи. Откривам обаче една голяма разлика – по турско предците ни са милеели не само за свободата, а и за религията, родината, езика. В дни на потисничество и оскъдица, те са отделяли от залъка си, за да строят църкви и училища, да просвещават децата си. Днес, прегърнали свободата като даденост и езика като наследствено право, мнозина гледат единствено личното си благоденствие.
Не бива да отклоняваме поглед от истината, че само паметта за миналото може да ни отведе към достойно бъдеще.