За книгата си “Мигът на Дора” писателката Стефка Станчева казва, че не е историческа проза, а роман, създал художествен образ на Дора Габе с цялата й магнетичност и ерудиция. Авторката ни подарява свободата сами да изживеем миналото, да продължим градивно напред и да разкодираме скритите уроци в нашата история. Още за книгата, издадена от “Лемур”, четете по-долу.
Каква е Дора Габе в „Мигът на Дора” – реален или художествен образ?
Романът „Мигът на Дора“ е книга спомен за едни светли дни на всенародна радост от възвръщането на Южна Добруджа към пределите на майка България. Сега, през септември, ще се навършат 85 години от тези славни събития, които се опитах да представя през погледа на голямата поетеса Дора Габе, която е и смела защитничка на онеправдана Добруджа. Именно влизането на Дора Габе с българските войски и съпреживяването на нейния миг – да види своята родна земя свободна, това е основата на романовия контекст.
Придържала съм се изключително близко до реалните събития, до начина на подреждане на мисълта на поетесата, опирала съм се на действителните ѝ срещи, но „Мигът на Дора“ не е историческа проза, а роман и аз създадох един художествен образ на Дора Габе, обрисувах нейната магнетичност и ерудиция по начин, по който аз ги усетих.
Кой е мигът на Дора Габе във вашата книга?
Когато на 7 септември 1940 год. чува, че в румънския град Крайова е подписан дългоочакваният договор за връщане на Южна Добруджа и възстановяване на една неправда, започват нейните мигове на радост. Дора Габе получава разрешение от военния министър Теодоси Даскалов да влезе в областта с освободителните войски, макар че не е било позволено за жени; придружава войсковата част на ген. Георги Попов при освобождението на Балчик, Добрич и Силистра; изживява неописуемата радост на добруджанци и завинаги запомня техните благодарствени прегръдки. Най-големят от всички тези градиращи се мигове настъпва на 1 октомври 1940 год. в Силистра, когато цяла Южна Добруджа „окончателно и вечно“ е българска земя. Този момент в романа е наречен мигът на Дора.
Трудно ли е да се пише роман за известна българска личност? Кое е най-голямото предизвикателство?
И трудно, и опасно, и отговорно, но същевременно – прекрасно. Докоснах се, макар и през дистанцията на времето, до тази жена космополит и сега се чувствам обогатена и различна като възприятие към света. Това, което ни свързва с голямата поетеса, е ЛЮБОВТА към нашата Добруджа и се опитах начинът на поднасяне на историята в романа да покаже тази наша връзка.
Ако говорим за трудности, те бяха продиктувани от това, че има много различни „истини“ за Дора Габе по отношение на личния ѝ живот. Нейната биография съществува в различни варианти – някои дати и събития са редактирани от самата нея, други – преекспонирани в медийното пространство. Аз подходих документално – спрях се на онази истина, която може да се засече от официални документи, писма и издадени спомени на нейни съвременници.
Докато правехте проучване за романа си, коя неоткрита страна на писателката ви провокира и за коя не знаехте и вие самата?
Знаех, че е смела радетелка за Добруджа, но не знаех, че е отделила цели 20 година в ежедневна работа за спомагане да се разреши Добруджанския въпрос, като е контактувала на най-високо равнище с влиятелни личности в цяла Европа. Била е своеобразен политически и културен посланик по добруджанските проблеми и затова идването на заветната 1940 година е мигът, който увенчава всичките ѝ усилия, и ѝ носи огромно удовлетворение.
Другото нещо, което знаех също частично, е за близостта между Дора Габе и Елисавета Багряна. Направих много задълбочено проучване на техните взаимоотношения, като „засякох“ дати и събития от биографиите им, за да докажа, че не само не са враждували, а са били близки приятелки. Пътували са заедно по форуми, изнасяли са съвместни сказки, имали са общи познанства и сърдечни разговори.
Едно от доказателствата за тяхната близост е фактът, че когато Дора Габе получава разрешение от военния министър да придружи войските при навлизането им Добруджа, но той се колебае, че не е редно сама жена да е с военните, поетесата без да де замисля моли с нея да тръгне и Багряна. Така, облечени с военни униформи, двете дами изживяват паметните мигове на свободата в Добруджа.
“Мигът на Дора” е само една част от ваша по-мащабна идея – трилогията “Благословената земя”. Бихте ли споделили подробности?
Миналата година излезе от печат първата част от трилогията – романът „Добруджанският феникс“. Сега имам радостта да държа в ръце втората част – „Мигът на Дора“. На компютъра ми гради своята снага третият роман от трилогията. Той носи името „Жертвени макове“.
Надявам се догодина. Искам да отбележа и още нещо – третата книга е контрапункт на втората. Ако „Мигът на Дора“ отразява радостта на южнодобруджанци от края на румънската окупация и поставя началото на техните благословени дни в отечеството, то „Жертвени макове“ е книга за мъката на севернодобруджанските българи, които биват завинаги изселени от техните родни места и тръгват да градят животите си в Южна Добруджа.
След Крайовския договор вече се оформя съществуването на две „Добруджи“ – Северна остава само румънска, Южна – българска. Една от клаузите на спогодбата между двете страни е всички българи от северната част в рамките на два месеца да съберат покъщнината си и в уречен ден и час да се преселят на ново място, посочено от българските власти в Българска Добруджа. Който не се изсели, губи завинаги правото си да се нарича българин и се причислява към румънската нация.
Точно тези съдбоносни процеси са основата на третия ми роман. Аз самата съм наследник на родове, преживели това преселване и много исках да разкажа за техния труден живот, белязан от тези повратни събития; как са преживели и преглътнали всички тегоби, за да продължават да се наричат българи, да сме българи и ние, техните поколения.
Разкажете повече за процеса си на работа, тъй като той не е традиционен. На какво се базират проучванията, които правите, как избирате темата и намирате източниците си на информация, знаете ли предварително дали и къде ще намерите онова, което ви интересува?
Когато реших да напиша книга за един абсолютно забравен добруджански деец – журналиста Яни Калиакренски, все още нямах идея за трилогия. Събирането на сведения за него се оказа повече от предизвикателно, но и изключително вдъхновяващо. Щом преполових писането, вече у мен се очерта концепцията за трилогия и паралелно с писането на „Добруджанският феникс“ започнах да събирам и изследвам материали и за „Митът на Дора“. После, докато пишех втория роман, нямах съмнение каква ще е темата за третия. Дължах го на паметта на моите баби и дядовци, които са изживели ужаса от преселването и последващите трудни години, в които им се е наложило да градят всичко отначало и цял живот да страдат по изоставения си живот в Северна Добруджа.
Проучванията ми вървяха в няколко направления – историческата основа на събитията и задълбочена работа с научни трудове; биографична основа и навлизане в животите на личностите, за които исках да пиша; художествена основа и изграждането на образи фикции, които да допълват романовия контекст.
В този смисъл нямаше да успея да изградя романите си без използване на Държавните архиви, без богатството на Националната библиотека и без уникалните трудове и лична подкрепа на добруджанските краеведи. Тук е мястото да кажа, че за третата ми книга получих огромна помощ и от моите родители, които имат лични спомени от първите трудни години на преселниците.
В идеята, в сърцето, в сънищата… Нищо преднамерено. Сякаш си чака реда и после не ме оставя, докато не излея историята. Ето сега работя върху третия роман, но вече имам структурата и събраните материали за нещо ново, но още се избистря и за него бих говорила след края на „Жертвени макове“.
Най-голямата ви професионална мечта?
Да усъвършенствам уменията си и да се изградя като разказвач на интересни истории за вдъхновяващи личности и събития.
А лична?
Да продължавам да съм пръв свидетел на успехите на моите две дъщери.
Какво ви кара да:
– се будите сутрин?
Чудото на всеки Божи ден!
– да се срамувате?
Да гледам как повърхностното измества значимото и как се забравят светлите личности от нашето минало.
– да летите?
Това, че мога да съм себе си – да споделям времето със семейството ми, да пиша, да обучавам ученици, а пътувам и да чета.
– да плачете?
Несправедливостта във всичките ѝ аспекти.
– да мечтаете?
Детското любопитство, което е живо в мен и ме кара да очаквам утрешния ден и новите вълнуващи преживявания.