На 8 октомври 1958 г. си отива българският писател, поет и преводач Генчо Станчев Негенцов.
Той завършва Априловската гимназия в Габрово, а след това работи като учител. За своите ученици пише първото си детско стихотворение „На косичка”, което е публикувано в списание „Светулка” през 1906 г. Учи славянска фиология и право в Софийския университет, завършва докторат по право в Брюксел.
След това работи като адвокат, но обичта му към децата става причина да започне да пише за тях. Твори под псевдонима Ран Босилек.
Той е един от пламенните радатели за създаване на правдива, съдържателна и високохуманна литература за деца у нас. Вярва, че на детето е нужно да се покаже цялостно животът, да се въведе постепенно в сложните човешки отношения, да се разкрият пред него взаймоотношенията между човека и природата.
Наблюдава децата, пише за тях и за отношенията им в семейството. Посвещава на много страници на отношенията между баба и внук, деца и родители Иска да създаде у тях високи нраствени и трудови добродетели, обичта към всичко родно, представите за добро и зло, да създаде култ към честността и добрата постъпка.
Ран Босилек е автор на стихотворения, приказки, разкази, сценки, статии, римувана проза. Огромен е приносът му при подтикването на родните автори да обърнат поглед към децата и да пишат за тях.
Оставя в историята на българската детска литература сборника „Клан, недоклан“ 1948, сборникът „Косе-Босе“, “Я кажи ми (Облаче, ле бяло)”, книга „Незнаен юнак“, книга „Неродена мома“, книга „Жива вода“, “Патиланци”, Патиланско царство:“Патиланчо“, „Патиланско царство“, „Бате Патилане“, „Патиланчо Данчо“, „Патиланчо на село“ и „Патиланско училище“, стихотворенията “Родна реч”, Бяла стряха”.
Ран Босилек е роден в Габрово на 26 септември 1886
РОДНА СТРЯХА
Бяла, спретната къщурка,
две липи отпред.
Тука майчина милувка
сетих най-напред.
Тука, под липите стари
не веднъж играх;
тука с весели другари
скачах и се смях…
Къщичке на дните злати,
кът свиден и мил!
И за царските палати
не бих те сменил!
РОДНА РЕЧ
Родна реч, омайна, сладка,
що звучи навред край мен;
реч на мама и на татка,
реч, що мълвим всеки ден.
Тя звънти, когато пея,
в радостни игри ехти;
вечер приказки на нея
баба тихо ми реди.
И над книгата унесен,
родна реч ми пак шепти…
Милва като нежна песен,
като утрен звън трепти!