На днешната дата преди 135 години (28 март 1887 г.) е роден Димчо Дебелянов.
Големият български поет е роден в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, в което е последното, шесто дете. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян.
В краткия си житейски път Дебелянов е обречен на трудно съществуване и на несподелена и нещастна любов с жените, които вдъхновяват прекрасната му интимна лирика.
Едва деветгодишен, Дебелянов губи баща си и семейството му се премества в Пловдив, където безгрижното детство на тихото и свенливо момче се сблъсква с отчуждената забързаност на големия град. Там, като гимназист, той прави своите първи, плахи опити да пише стихове. Всички те по-късно са изгорени.
През есента на 1904 година семейството му се премества отново – този път в София, където през 1906 година Димчо завършва I-ва Мъжка гимназия. В столицата през тази епоха е съсредоточена българската културна и литературна интелигенция, срещата с която предопределя творческия път на юношата. От този момент съдбата му остава завинаги свързана с поезията. Стремежът на Дебелянов към самоутвърждаване и навлизането му в сериозното литературно поприще започват през 1906 – 1907 година, когато неговите стихотворения се появяват на страниците на списаанията „Съвременност“ и „Българска сбирка“. По времето, когато Дебелянов печата първите си стихове, изпълнени с мечти, възторзи и пламтяща неутешимост на любовните терзания, типични за младежката душа, отрезвяващата реалност на битието на дребен чиновник задушава младия поет. След завършване на гимназията той постъпва в Метрологичната станция като надничар, а по-късно работи като пресметач по земеделска метрология. Призванието му на творец го подтиква трескаво да търси начин да разполага с достатъчно време за литературните си занимания, а едновременно с това да изкарва прехраната си. През 1909 година Димчо напуска тягостната за него чиновническа длъжност и започва редица други временни занятия – репортер и коректор за вестниците „Ден“ и „Балканска трибуна“, стенограф в Народното Събрание и Софийска община, преводач от френски и руски.
През 1910 година, заедно с Димитър Подвързачов, издава първата българска поетическа антология „Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам“. Приятелският кръг на Подвързачов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Георги Белев, Георги Райчев, Людмил Стоянов и други дава увереност и стремеж към усъвършенстване на младия поет, въвеждайки го в очарованието и творческата атмосфера на столичната бохемската интелигенция. Така за изключително кратко време плахият и чувствителен младеж израства в творчеството си и след 1910 година създава най-зрелите си шедьоври. Същата година той пише своята емблематична „Черна песен“.
С избухването на Първата световна война заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне за фронта, сякаш воден от съдбовна предопределеност, Димчо посещава Копривщица, за да зърне – както се оказва – за последен път бащината къща. Няколко дни преди смъртта си поетът трябва да излезе в отпуск, но на негово място заминава друг. В последните часове преди фаталния изстрел, на 2 октомври, 1916 г., отнел живота му, Димчо не спира да твори – написва прочутите си военни творби „Сиротна песен“ и „Един убит.
Ето някои от най-известните цитати на Дебелянов:
“Един човек, който не обича родно място и не пази скъпи спомени за него – той е изгубен човек!”
“Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна.”
“Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.”
“Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни? – Ах, не проблясвайте в моя затвор, жалби далечни и спомени лишни…”
“Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила.”
“Насън се с тебе срещнахме, девойко, кат птичка ти бе лека, бързолетна, погледнах те и сви ми се сърцето, че ти любовен взор към мен не метна.”