Камелия Кучер учи в едно от най-старите училища в Европа – Institut Monte Rosa – на брега на Женевското езеро, после живее в няколко европейски страни. След Русия, Испания, Швейцария, Германия и Франция се завръща в България. Харесва класическата музика и литературата. А любовта към книгите е била неделима част от живота й. Майка е на три деца, истинско чудо е, че е автор и на три романа, – “Дом”, “Нощ” и “Сън”. В момента пише четвърти. Как се случва това, как дели живота си между бита и творчеството, между София и Барселона, заедно със съпруга си, какво е да станеш толкова млада майка, какви капани крие родителството и брака, а самотата – вижте отговорите на въпросите, които Kmeta.bg зададе на популярната писателка.
Как израства – сменя държави и ценностни системи
– Имате интересен живот. Разкажете ни повече.
– Напоследък се връщам често към детските ми години. Те преминаха в Сиктивкар, Коми, където съм родена. Дете съм на смесен брак между рускиня и българин, имам два родни езика – руски и български. Детството ми беше студено, покрито със сняг и тишина. Детските ми спомени са красиви – бели, заскрежени, с ледени висулки, които проблясват на светлината от уличните лампи. Преместихме се окончателно в България, когато бях на седем години – за първи клас. Малко след това започнах да се занимавам професионално с тенис, голяма част от детството ми премина на тенис кортовете. Това беше мечта на моите родители, не моя, затова там имаше сблъсъци – трудно е да се отдадеш изцяло на нещо, което не обичаш, а професионалният спорт изисква пълно отдаване. Бях добра тенисистка, спортът ме научи на самодисциплина, на постоянство, изобщо да превъзмогвам себе си, което използвам и днес. Но ако зависеше от мен, щях да си стоя затворена вкъщи и да чета по цял ден – удивително е как някои наши изявени особености се проявяват още в детството и остават цял живот.
Заминах за Швейцария някъде на четиринайсет – когато окончателно се отказах от тениса. Завърших средното си образование в английски пансион в Монтрьо, училището се намираше на брега на Женевското езеро, удивителна гледка. Изпитвам голям сантимент към Швейцария, защото там започнах да се оформям като човек, там имах възможността да се отдам на четенето, да опозная света чрез книгите, чрез красотата на страната, чрез езиците и децата от цял свят, с които живеех. Пансионът се превръща в твой дом, съучениците ти – в твое семейство.
После постъпих в университет в Женева, още един приказно красив град, там опознавах свободата да бъдеш възрастен. И отговорността, която това носи. Следвах “Бизнес администрация” – нещо изключително далеч от мен и моите интереси, но това беше положението. Бунтувах се, бяха диви години. Впоследствие живях в Париж, Мюнхен, Барселона. В България се връщах рядко и за кратко, в Русия – още по-малко. Върнах се в България поради обстоятелства и сега живея между София и Барселона, най-вече в София. С мъжа ми и трите ми деца. Не знам къде ще бъда след години, отдавна вече съм привикнала да не се установявам – не приемам особено сериозно границите по света, не се чувствам човек, битуващ в рамките на определена националност. Пиша на български език и това го прави силно роден, мой. Но извън него светоусещането ми е широко и предпочитам да се занимавам с наднационални теми – това се усеща и в книгите ми.
За самотата
– При този интересен начин на живот със сигурност познаваш самотата?
– Самотата става изцеляваща, когато се научим да я разбираме, да разбираме какво съдържа тя, защо ни е необходима. Когато самотата се превърне в уединение, тя става време, което прекарваме със себе си, време, което всъщност не е самотно, защото е изпълнено със съдържание и това съдържание е може би най-ценното за собственото ни развитие, за процеса на опознаване на самите нас. Ние всъщност никога не сме сами, ние винаги сме със себе си. Страхът от самотата означава страх от възможността да останем насаме със себе си. Болката винаги ни променя, душевната болка, тъгата, мъката – това са процеси. В края на тези процеси ние винаги излизаме променени. Как ще ни промени болката, ще отнеме ли нещо от нас или нещо ще ни даде – това се решава във вътрешния ни свят, чиито демиурзи сме ние самите.
За непрекъснатата борба с бита и съзерцанието
– Как минава един ден от живота на Камелия Кучер?
Това е непрекъсната борба с бита. Опит да балансирам творческата си енергия и битовите задължения. Събуждам се рано – будилникът ми е малкият ми син, в момента на три години. Следват закуски, развозване по училища и детски градини – трите ми деца учат на различни места. С мъжа ми се координираме, разделяме си кой кого кога вози и взима. После се прибирам, сядам на компютъра и прекарвам в писане, превод или друго свързано с писането около три-четири часа (преди издържах по-дълго, сега не мога, заболява ме главата, кръст, гръб). Сетне обръщам фокуса към бита – напоследък все повече предпочитам да не излизам излишно навън и технологиите много ми помагат. Човек вече може да работи от къщи, да пазарува от къщи, общо взето да координира деня си от телефона и компютъра.
Следобед отново сядам да поработя на компютъра – около два часа. А после прибирам децата от училища и градини, пътуваме около час и у дома настава хаос. Обикновено успявам да седна около десет вечерта – с чай и цигара на терасата. Чета докато ми стигнат силите, после си лягам.
Старая се да крада време за съзерцание през деня, важно ми е. Пет, десет минути – но времето да е спряло. За последните четири години родих третото си дете, написах три романа, имах национално турне, записах един сезон от Youtube предаването “Лицата на думите с Камелия Кучер и Иван Русланов” и направих първия си художествен превод – сега битът ми е една идея по-лек, в един момент усетих, че енергията ми стига за толкова, трябва да напълня извора. Сега се старая да балансирам нещата, понякога изпитвам истинско удоволствие просто да поливам бръшляна отвън.
Ние повтаряме историята си, повтаряме себе си
– Как ви провокира времето, в което живеем?
Ако трябва да бъда откровена, изобщо не ме провокира. И това като че ли е моя лична и творческа драма. От малка нося една любознателност в себе си, желание да опозная света откакто светува, да направя връзките между явленията, да разбера човека не спрямо настоящето, а по принцип, в същината му, онази, която не зависи от времето, мястото и обстоятелствата, в които се намира. Оттам и големият ми интерес към историята на света. Интересно е как, когато гледаш на историята, на културното наследство на света, търсейки връзките между явленията, започваш ясно да виждаш взаимодействието на всичко. Ние повтаряме историята си, повтаряме самите себе си, няма нищо ново под слънцето. И през вековете се откроява все една и съща истина: това, което ни прави човеци, е способността да владеем себе си, да не бъдем подвластни на животинските си инстинкти, на низшите страсти. Някои от нас го постигат сами, за други е необходима силата на обществото, на нрави, закони. През потока на историята ясно се вижда кога човечеството се е справяло с тази задача и кога не. Днес се наблюдава същото.
Успяла съм да си обясня човешката същност, да си обясня пътя на човечеството – това, към което винаги съм се стремяла. Но сега това знание ме поставя в ситуация, в която съвремието ми не ме провокира, не ме вдъхновява, не събужда любознателност в мен. Затова моят фокус е върху личността, върху отделния човек. Така е в мислите ми, така е и в книгите ми, затова дори “Нощ”, която се развива по времето на Втората световна война, не е книга за войната, а за човека.
За децата и кризата на родителството
– Имате три деца. Попадали ли сте в криза заради родителството, имам предвид личностна криза?
– О, да, дори често. Родих млада и имам чувството, че цял живот съм била майка. От дете имам проблем с отговорността – свръхотговорна съм и понякога това чувство се превръща в чувство за вина. Често това, че съм майка, ми пречи да почувствам факта, че съм човек, отделна личност със свой собствен път. Пътят ми от толкова години е пресечен с този на моите деца, че вече не виждам местата, където той е мой собствен. Винаги съм искала да имам голямо семейство, у дома да има онзи дух на шумните вечери, разговори, споделеност – липсваше ми когато бях малка, моите родители са сухи хора, особени, строги.
Саможив човек съм и нямам проблем с поставянето на лични граници, имам си едно мое лично пространство, което никога не губя. Но предизвикателството е вътре в мен, в тревожността за децата ми, която все по-ясно осъзнавам, че никога няма да ме напусне. Това е тежест, вътрешна тежест, с която човек се учи да живее. Осъзнавам, че силно ми пречи способността да ровя дълбоко в себе си, да рефлектирам и анализирам, което е част от творческата ми натура. Но в бита тази способност, този талант, ако щете, тежи, пречи на лекотата на нещата. За една жена, дори в днешния модерен свят, е трудно да намери баланса между себе си и децата си. Между нещата, които обича и децата, които обича. Винаги се прокрадва едно чувство за вина, винаги ти се струва, че едното е за сметка на другото.
Когато сами си поставяме капани в брака
– Какви капани крие бракът и как може да запазим любовта?
– Капаните са тези, които сами си поставяме. Това доколко ние сме осъзнати по пътя, който вървим, определя какви капани ще заложим по пътя на брака си. Колкото по-наясно със себе си е един човек, толкова по-лесно е да определи формулата на споделения живот. Лутащият се човек трудно може да съхрани един брак и тук дори не става дума за развод, тъй като има немалко семейства, които продължават да съществуват в брак, който отдавна е изхабен. За да живеем пълноценно с друг човек, ние първо трябва да живеем пълноценно със себе си. Не знам дали има брак без капани, за мен обаче капаните са винаги отражение на нас самите, те извират отвътре, не идват отвън. Поставям любовта на първо място, защото без нея бракът е по-скоро съжителство. Сходният светоглед, споделените ценности и морал – това са качествата, необходими за да се преодоляват капаните.
Бракът е нещо живо, променящо се с нас по нашия път, затова и вниманието, което му отделяме е непрекъснато, не е нещо статично, което сме решили веднъж завинаги и сме пуснали по течението. Капаните са страховете, неувереностите, вътрешните дефицити, липсата на споделеност, уважение, лични граници или пълноценност във вътрешния свят на човека. Зависимостта също е капан – материалната и психическата. Бракът не е затвор, взаимозависимост, абсолютно сливане. Бракът е общ път, по който вървят две отделни личности в непрекъснат взаимообмен. Когато този път не е балансиран, бракът не е пълноценен.