Над 320 са публичните и частни болници в България с над 52 000 легла. Една трета от тях не са включени в Националната здравна стратегия 2030 година, която е предложена за обсъждане в Народното събрание. Това накара Националното сдружение на частните болници (НСЧБ) да излязe с декларация.
Те подкрепят стратегията, тъй като държавата се нуждае от стратегически документ, който да очертава пътищата за развитие на здравната система, което е важно – както за изпълнителите на медицинска помощ, така и за гражданите и пациентите, за да могат и едните, и другите да планират своите дейности за по-дълъг времеви период.
“Първото нещо, което ни направи впечатление е, че “частни болници”, като израз, не се среща нито един път в документа. Това само по себе си е странно, защото близо 1/3 от всички болници в страната са частни, някои от тях с дългогодишна успешна практика. В проекта на стратегия са описани пътища за преструктуриране и развитие на държавните и общински болници (но не и на частните), което навежда на извод, че авторите на документа не определят някаква съществена роля на частните болници в системата на здравеопазване”, коментират от НСЧБ.
Според членовете на сдружението големият брой болници и болнични легла в страната е статистически факт, а причината за това не е в свободния пазар, а точно обратното. Развитието на болничната мрежа следва създадените от държавата правила и регулации. Забраната за приватизация, малкият брой процедури и затруднен достъп до изследвания и лекарства в извънболничната помощ, начина на финансиране на болничната помощ, са само някои от факторите, довели до цитирания резултат. “Разбирането за първопричината на проблема е от съществено значение за стратегията, защото в единия случай, решаването на проблема изисква допълнителна държавна намеса, а в другия обратното – намаляване на тази намеса”, смятат от Националното сдружение на частните болници.
“В приетия от нас модел на здравно осигуряване, НЗОК не заплаща издръжка на лечебните заведения, а финансовият й разход зависи само от броя на приетите и лекувани пациенти, независимо колко са разкритите легла. Леглата са показател единствено за капацитета на лечебното заведение да обслужи едновременно голям брой болни. Преминалата наскоро ковид пандемия показа, че наличието на по-голям капацитет в такива случаи не само, че не е проблем, но е предимство за бърза реакция и организация на медицинското обслужване”, допълват експертите.
В стратегията е изложена концепция за развитие на така наречените “опорни болници” в девет града и пет нива на болници, в зависимост от големината и района на обслужване. От документа не става ясно по какви критерии са избрани градовете и болниците, тъй като са посочени от държавната администрация, а не от потребителите. Това е и основното възражение към Националната здравна стратегия 2030 от страна на НСЧБ.
“Считаме, че решаваща роля за развитие на здравната система трябва да има не администрацията, а здравноосигурените лица и в частност пациентите, които със своя свободен избор да очертават структурата и капацитета на системата. Основната насока за развитие според нас трябва да бъде намаляване на държавната намеса и регулации и овластяване на пациента, даване на допълнителна свобода на лекарите и лечебните заведения, ограничаване на командно-административния подход за сметка на свободното договаряне и равноправни отношения на отделните субекти в системата на здравеопазването”, смятат от НСЧБ.
Те се опасяват, че Националната здравна карта отново ще се превърне в инструмент за формиране на политики и интервенции на места и в сфери с дефицити на предлагането, а не в средство за ограничаване на развитието и конкуренцията, за каквото се използва през последното десетилетие.
“Стратегията би трябвало да даде насока за стимулиране на частните инвестиции, в това число чуждестранните инвестиции, които за съжаление са под санитарния минимум през последните години, включително, чрез разрешаване на приватизацията на държавните и общинските лечебни заведения”, убедени са от Националното сдружение на частните болници. Те смятат, че държавата трябва да се оттегли от прякото участие в управлението на лечебните заведения и да се концентрира в правенето на политики в сферата на общественото здраве, да следи за спазване на честната конкуренция между лечебните заведения и да подпомага пациентите в защитата на техните права и безопасност.
На последно място, но не по важност, стратегията би трябвало да предвиди и премахване на монопола в задължителното здравно осигуряване, създаване на конкурентни фондове за задължително и доброволно здравно осигуряване и нови възможности за избор, както на осигурените лица, така и на лечебните заведения. С тези стъпки на здравеопазването ще престане да се гледа като на бюджетен разход, а ще се превърне, освен всичко друго, и в печеливша за държавата икономическа дейност.