"История славянобългарска" е първото възрожденско (на просвещението) произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760 – 1762 г. Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански.
Свети Софроний Врачански, известен и със светското си име поп Стойко Владиславов, а по-късно Врачански епископ, е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Св. Паисий Хилендарски. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата между двамата през 1765 година в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис. Софроний завършва преписа на 29 януари 1765 г.
"История славянобългарска" се приема символично за начало на Българското възраждане. Творбата с право е определяна като важен подтик за формиране на българското национално съзнание. По време на дългите години на Османско владичество народът ни загубва чувството си за общност. В забрава остават големите български царе и величественото ни минало. Това първо възрожденско произведение по естествен път се превръща в отправна точка за българската историография, чието основно достойноство е духовната възвишеност на българския народ.
Понастоящем четивото се съхранява в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София.