Сред хилядите македонски българи, минали през затвора „Идризово“ край Скопие между 1945 – 1947 г., изпъква името на Роза Койзеклиева.
Родена в Щип през 1902 г. тя още от ранна детска възраст е възпитавана в родолюбие и безгранична вяра в българщината. Завършва основно образование в родния си град, а средно – в скопската сръбска гимназия. След това продължава следването си в скопския философски факултет по история.
Още като студентка се включва в тайното младежко движение, като участва в основаването на Тайната културно-просветна организация на македонските българи.
По време на Скопския студентски процес (1927 г.) тя остава неразкрита от сръбските власти. Те обаче явно отдавна са доловили неподатливоста й да служи на асимилаторските им цели, затова още след завършването й е изпратена в Ниш, където се надяват по-бързо да се претопи сред сръбското чиновничество.
След разгрома на Югославия през 1941 г. Койзеклиева се прибира щастлива в Македония и бива назначена за учителка по история в една от скопските гимназии. Сега вече като историчка се отдава на усилена възпитателна дейност сред учащата се младеж, дотогава лишена от познания за героичната история на българския народ и специално на родна Македония.
Тъкмо затова новите поробители на българщината в Македония още в първите дни след заграбването на властта през 1944 г. я арестуват и я подлагат на жестоки изтезания. Ето какво пише по този повод известният български учен и общественик Коста Църнушанов:
“Роза се държи мъжки, защитава се невъзмутима срещу съчинените обвинения, брани българската кауза, възразява и бива бита по устата, за да млъкне. С подути кървави устни, цялата в синини по лицето, пребита от удари по цялото тяло, унижавана, тя също бива държана права цели денонощия. При това още в началото й дават солена храна, но я лишават от вода и и оставят да се мъчи от жажда права, без сън. През това време недалеч от нея мъчителите й се черпят с боза, възклицават от доволството при пиенето и се наслаждават на мъките й като префинени садисти. Когато пада примряла, те я оставят да се съвземе и отново я водят на разпит, но тя не е в състояние да говори поради надебелелия й от жажда език. Най-после е изведена пред съда в Скопие. За голямо удивление на съдиите, тя се държи юнашки: отхвърля обвинителния акт на прокурора като лишен от каквото и да е правно основание, тъй като дейността й като родолюбива българка не може да се счита като престъпление.“
Роза Койзеклиева умира в нечовешки мъки в затвора най-вероятно в края на 1947 или началото на 1948 г. Гробът й и до ден-днешен е неизвестен.
Гласувайте в конкурса “Кмет на месеца” ТУК.
