Станимир Карагьозов е роден в деня на Освобождението на България, 3-ти март, но в годината на Пражката пролет – 1968. Свободолюбив по рождение, индивидуалист по природа, творец по призвание. Актьор, режисьор, драматург и поет. Пътят му в театъра започва още от детските му години в Бургас. Завършва „Актьорско майсторство” в класа на проф. Надежда Сейкова в ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград. Работи като актьор в Куклен театър – Благоевград. Създател и двигател на Театрална школа „Талантино“ – Бургас, с която печели многобройни награди от театрални фестивали. Като режисьор поставя пиеси на автори от Сава Доброплодни до Карел Чапек. Сред заглавията, поставяни от него, са „Глупаци“ на Нийл Саймън, „Хотел между тоя и оня свят“ на Ерик-Еманюел Шмит, „Забравена от небето“ по Екатерина Томова, „Служебен роман“ от Елдар Рязанов и Емил Брагински, „Женско царство“ по Ст.Л.Костов и др.
Творец по темперамент и кръвна група, отскоро Станимир Карагьозов събира поетичното си творчество в блога „РъкоПисъцИ“.
– Тази година театрална школа „Талантино” навършва 10 години. Когато обърнете поглед назад, каква е равносметката за отминалото време?
– Десет години минават като един миг. Имам усещането, че едва вчера сме отворили школата. Всъщност първоначално – още преди 18 години, тя е създадена в читалището на днешния кв. Банево. При мен нещата се случиха така, че поради заболяване трябваше да сляза от сцената и да се прибера в Бургас. Преди това работех в кукления театър в Благоевград. За да не губя връзка с театъра, секретарката на читалището в Банево ме покани да се занимавам с деца и да ги потопя в света на това изкуство. Школата е създадена не като нещо сериозно, без предварителен проект, без кой знае какви амбиции. Постепенно нещата се промениха и тя се превърна в истинска школа, която днес събира много деца.
– Имате ли представа колко деца са минали през школата за всичките тези години?
– Тепърва предстои да направим такава статистика. Досега не сме ги броили, знаем само, че са много. Някои от децата, минали през школата, вече са с деца. По повод 10-годишнината ни сме решили да прегледаме старите афиши и да видим колко от тях са излизали на сцена.
– Самият Вие сте започнали в театрална школа. Какво си спомняте от онова време?
– Най-голямото вълнение беше, като минеш покрай някой афиш на улицата, да си видиш името там. Школата ни беше към Драматичен театър „Ардиана Будевска” и нашите афиши бяха почти като на държавните театри. Това ми е останало като ярък спомен. Затова сега, когато правя афишите, задължително изписвам имената на децата. По този начин се създават и своеобразни архиви.
– Към днешна дата колко членове наброява голямото семейство на „Талантино”?
– Освен в Бургас, имаме школи в кварталите Ветрен и Банево и към момента цялото семейство на „Талантино” наброява над 100 човека.
– Въпреки пандемията, Вие не преставате да подготвяте представления. Сега покрай отбелязването на 10-ата годишнина ще имате и няколко премиери. Как правите репетициите в такива условия?
– Изключително щастие за мен е, че имам такива хлапета и по-възрастни актьори. Въпреки всичко, което се случва, те са толкова запалени и всеотдайни. Част от репетициите ни са онлайн. Децата са много отдадени. Спазваме разпорежданията да не се събираме много хора на едно място, затова разпределяме роли и четем текстове пред мониторите, всеки от дома си. После, като се върнем в залата, половината работа ще сме я свършили. Има един такъв етап в целия процес на подготовката на представлението, в който се разпределят ролите, дават се режисьорски насоки и се пробват персонажите, обсъжда се какъв да е характерът на героя и т.н. Слава Богу, че през септември и октомври успяхме да свършим етюдната работа. Сега имаме работа с текста. Обикновено това става, като се съберем в залата, аз съм по средата, те са около мен в полукръг. Но при тези условия, този процес се случва онлайн.
– Като режисьор това ли е най-голямото изпитание и предизвикателство за Вас досега – да работите при такива условия?
– Това е най-голямото изпитание не само за мен, но и за по-голямата част от света. И не само в нашата област, а в абсолютно всички. Опитваме се да подредим нещата си в новите условия, които досега не сме предполагали, че могат да съществуват. Всеки търси начин да оцелее. Това е огромно изпитание, но който си обича работата, ще намери начин да се справи. Аз уважавам хората, които действат. Такава е и нашата професия – ние сме хора на действието.
– Как набирате нови членове за школата си? Разчитате, че децата сами ще дойдат при Вас, или обикаляте по училищата и презентирате дейността си?
– При нас неща се случват „от уста на уста”. Откакто съм създал школата, никога не съм посещавал училище, не съм влизал в класове, за да представям това, което правя. Не съм разлепял и афиши из града. Всяка година слагам един единствен афиш на входа на ДНА (бел.а. – Дом на народната армия, където се провеждат репетициите на театрална школа „Талантино”). Често казано пътищата, по които децата и възрастните стигат до школата, за мен са напълно неясни. Предполагам, че има значение и това, че ние много играем. През последните години имаме много представления, а това действително помага. Имаме и страница във Фейсбук, на която съобщаваме датите за прием на нови хора.
– През годините нараснал ли е броят на желаещите да се обучават в школата на „Талантино”?
– Да. В началото имах две групи – на малките (до 5-6 клас) и на големите (до 12 клас). Но през годините се натрупаха много деца, които се записват от малки и не се отказват, а остават и преминават в групата на по-големите. Затова се наложи да разкрием нова група. Ето например тази година имахме много седмокласници. Аз ги посъветвах да се откажат за една година, за да обърнат внимание на ученето в новото училище, да наблегнат на езика (тези, които са приети в езикови гимназии). Но за моя изненада по-голямата част от тях не престанаха да идват в школата. Само двама от общо 10 младежи се отказаха. Затова се наложи да открием допълнителна група.
– На колко години са най-малките?
– Предпочитам да са в първи клас, но съм правил компромис и съм вземал деца на 6 години. Те пък се оказват много талантливи и супер дисциплинирани. А в групата на най-големите – както ние им казваме „бабите” – могат да бъдат до 107 години, стига да имат желание да играят.
– Как протичат заниманията с най-малките?
– Единствено с най-малките в момента не се обучаваме онлайн, тъй като при тях не е толкова важен текстът, а играта. Като видях накъде вървят нещата с пандемията още лятото, умишлено не започнахме да репетираме някаква приказка с роли. Два месеца правихме най-различни варианти на „Дядо и ряпа”. Оставих ги да си развихрят въображението и да ми предложат свои идеи. Измислиха съвременен вариант на историята, в който дядото и бабата търсят в „Гугъл” как се вади ряпа. Други пък направиха кулинарно шоу, в което представиха как се готви ряпа. Имаше такива, които представиха „Дядо и ряпа” като в „Междузвездни войни”. Един от вариантите беше приказката да се представи като древногръцка трагедия, с участието на олимпийските богове. Децата се забавляваха много, защото имаха възможност да дадат своите предложения и да развихрят въображението си. Цялото творчество беше в техните ръце. На базата на тези етюди аз ще им изготвя сценарий, който след време ще представим пред публика.
– Какви постановки предпочитате да поставяте?
– Хората предпочитат да гледат леки, забавни неща. Съгласен съм с мнението, че делникът ни е изключително натоварващ и стресът ни идва в повече. Но театърът не е само комедия. Той има и друга функция. Затова много внимаваме какъв ще е репертоарът ни. За да поставиш едно заглавие на сцена, трябва да искаш да кажеш нещо с него. Миналата година с най-малката група правихме едно много сложно заглавие – „Приказка за най-хубавата приказка”. Наскоро правихме също един много сложен текст „Не падай духом!”. Гледам да ги редувам – едно по-леко заглавие, след това нещо по-сериозно. Много държа самите деца да разбират текста, когато го четат, и да могат да го анализират, да имат отношение към него. Понякога поставяме неща, които разплакват публиката. Правя експеримент и наблюдавам какво ще се хареса на публиката, как ще се възприемат заглавията от различните жанрове.
– Какво показва експериментът?
– Експериментът показва, че трябва да стискаш зъби и да се бориш за най-стойностните си спектакли. Не сме свалили моноспектакъла „Забравена от небето”, въпреки че на представлението идват само 40-50 човека. Театърът не е само печалба и не трябва да се превръща в печалба. Един да докоснем от публиката, значи сме си свършили работата. Разбира се, трябва да компенсираме с по-масови заглавия, защото иначе не можем да си плащаме наемите за залите. Но конкретно „Забравена от небето” има вече 15 представления, което никак не е малко. В началото на следващата година, живот и здраве, пак ще го играем. Ние сме длъжни да достигнем до различен тип публика и да даваме различни неща на публиката – не само удоволствие, но и теми за размисъл.
Снимки: авторът
