Клипът с малтретирано дете от собствената му майка, пуснат във Фейсбук, извади от равновесие хиляди българи. Този път нямаше въпроси към социалните служби защо са отнели детето от собственото му семейство, нямаше призиви за протести в защита на правото на родителите да отглеждат децата си. Отсъстваше и традиционната яростна съпротива, която големи групи от хора оказват в случаи, когато социалните служби отнемат деца заради бедност или родителска немарливост – все неща, които могат да бъдат поправени, ако се окаже подкрепа, според тях.
Липсата на ярост към държавата, която отнема деца, се обяснява със съдържанието на клипа – в него става дума за бой и унижение над едно 3-годишно дете, което в края на издевателството целува ръката на майка си. И за баща, който, по думите на службите, съхранява и други такива клипове на насилие в телефона си, но който не е намерил за нужно да сигнализира институциите за тях. Безспорно е потресаващо, както е потресаващо родител да провеси детето си от терасата, да го пребие заради слаби оценки или да го убие с ритници, защото срича, за каквито случаи през годините съобщават медиите.
Сегашната новина за родителско насилие постави два въпроса – как да действа държавата, за да защити детето от неадекватни родители, за които не е ясно дали могат да коригират поведението си. И какво точно искаме да направим като общество, за да защитим децата от насилие. У нас няма единомислие по тази тема. Разединението се видя по време на протестите срещу Стратегията за детето. Документът беше отхвърлен след многобройни протести на родителски и други организации, които видяха в него „призрака“ на норвежкия модел. В техните очи този модел означава деца да се отнемат от семействата под всякакви предлози и да се товарят на влакове за Норвегия, където да бъдат осиновявани от гей двойки. Протестите бяха и заради телефонната линия, на която децата да подават сигнали за насилие, въпреки че тя съществува от години. Този текст в Стратегията бе възприет от протестиращите не като превантивна мярка, а като директна покана за доносничество срещу семейството.
Случаят с 3-годишното момиченце от Перник обаче обърна нагласите и постави въпросите къде е тънката граница между страховете от чужди модели и достатъчната защита на децата и семействата у нас. И трябва ли деца, подложени на насилие, да бъдат връщани в домовете им, където отново да бъдат малтретирани. По данни на Агенцията за социална закрила за миналата година 446 деца са били жертва на насилие. Сигналите са били 30 хиляди. Очевидно е, че нещо трябва да се направи, но какво?
На този въпрос трябва да отговори законодателната и изпълнителната власт, които ясно да кажат какви да са семейните политики у нас, за да се намери онзи баланс, който да гарантира, че деца няма да бъдат отнемани поради причини, които могат да бъдат превъзмогнати с помощта на психолози или пък с парични помощи. Но и няма да бъдат оставяни в домове, където унижението и побоят ще деформират психиката им. Защото е факт, че физическото малтретиране е най-прекият път към формиране на склонност към насилие у детето. Да не говорим, че побоят и унижението не променят, просто правят децата несигурни, уязвими и проблемни.
