Членове на ТД "Осогово", областният управител Виктор Янев, кметът на община Кюстендил Петър Паунов, приятели, ученици и др. почетоха днес паметта на алпинистите Людмил Янков и Стоян Наков, загинали на 17 април през 1988 година, под връх Камилата в Рила планина.
Бяха цитирани и стихотворения написани от Людмил Янков, както и бяха споменати част от неговите подвизи. Туристически хор "Осоговско ехо" изпълни песента за Людмил Янков до паметника им, на ул. "Людмил Янков", а официалните лица поднесоха венци и цветя. Цветя пред паметника постави и синът на Янков – Людмил младши.
Точно преди 31 години алпинистът Людмил Янков се прости завинаги със своята мечта. На 17 април 1988 г. устремът му към върховете бе покосен от фатално падане при катерене на връх Камилата (2621 м) в Рила.
Рискът е голям, защото скалите са заледени, но и покрити със сняг. Това прави трудно забиването на още клинове, а качването е на ръба на разума. Въпреки това двамата Л. Янков и Стоян Наков са твърдо решени да стигнат горе. Не им било писано. В един момент алпинистите не издържат под тежестта на съоръженията и политат надолу. По-късно Стамен Станимиров и Пламен Кирилов, които също правели опит да качат Камилата, намират колегите си на 200 м в пропастта.
Цяла България е потресена, защото губи един от героите от експедицията на Еверест (8848 м) през 1984 г. Но не само за това, а и заради точното описание на гибелта си, което Людмил прави в есе, във втората си книга.
***Стъпки във въздуха
Дълго летях… Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан… Не ме беше страх… Болеше ме само… Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми… Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца… Нямаше време… Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята… На скалните прагове останаха скъпите спомени… Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх… Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина… Оставах гол, сам и далечен…
Този текст е писан ден преди смъртта на автора /Людмил Янков/, предсказвайки какво ще му се случи…
Докосване до Еверест
Именно от там тръгва пътят на мъжа, който жертва собствената си мечта да стъпи на Еверест, за да опита да спаси Христо Проданов. Драмата се разигра през април 1984 г. На 20-и първият българин стъпва на най-високия връх на планетата.
Проданов достига заветната точка сам, защото шерпа, който катери с него, се отказва по-рано. Христо обаче е на върха твърде късно – в 18,15 ч. Всички знаят, че слизането по това време на денонощието е твърде рисковано, както и нощуването на такава височина. След 33 минути престой на Еверест Проданов потегля обратно.
Денонощие по-късно алпинистът е още горе, в границата на смъртта, както наричат кота 8000 м, а експедицията организира акция за спасяването на му.
Людмил Янков се движи бързо и достига до 8500 м. Бори се със зловещото време, но не успява да измъкне приятеля си от капана. Измръзванията, които получава на двете ръце, се оказват фатални и прекършват мечтата му сам да изкачи Еверест.
След завръщането у нас се налага ампутация на четири пръста. Дори и това обаче не отказва Людмил от катеренето, като даже е включен в експедицията за връх Анапурна (8098), която бе осъществена през 1989 г. Янков, който на 11 август тази година щеше да навърши 66, не я дочака.
