Предложението на МОН е съвършено нова страница в историята на българската крехка и проблематична университетска традиция, казва проф. Георги Димитров
Визитка
Проф. Георги Димитров, основател на специалност Европеистика в СУ и на специалност социология в ЮЗУ, носител на националната награда “Питагор” за социални и хуманитарни науки за 2014 г.
– Проф. Димитров, проф. Николай Денков лансира идеята първокурсниците да се обучават срещу плагиатство. Не трябва ли този процес да започне още в училище?
– Инициативата всички студенти да бъдат целенасочено обучени – какво е плагиатство и защо то е най-тежкото академично престъпление – е много положителна и трябва да бъде подкрепена безусловно. Трябва обаче да се обърне внимание на два въпроса – защо чак сега това става сякаш изненадваща ни “академична иновация” и каква груба грешка не бива да се допуска при реализацията на тази важна идея.
– Защо?
– Първо, изобщо не е случайно, че у нас чак сега се сещаме да обучаваме студентите и то само студентите. Това е странно само в светлината на факта, че по света това е проблематика, която се изучава и разбира много по-рано в живота на младите личности. Например, в Американския колеж още при постъпването ученикът и негов родител подписват договор с училището, в което има изрична клауза, че познават кодекса на академичната етика, който е пространно и стриктно разписан в дебело томче, в което има цяла глава за плагиатството. Това е така и в чужбина, където още от ученическа възраст се предполага, че младият човек се учи да мисли самостоятелно и трябва да доказва напредъка си в това поле чрез писмени изяви. А понеже по цял свят има по-глупави и евфемистично казано “слабо мотивирани” ученици, които винаги ще се опитват да скрият неможенето или мързела си чрез преписване, навсякъде, където личното творчество в учебния процес е и ценно, и застрашавано, има мерки срещу плагиатството.
– Странно е, че досега университетите не са задължени да се борят срещу плагитаството, след като прави такова предложение…
– У нас едва преди няколко години СУ, който е измежду най-иновативните и отворени към световния академичен опит университет, въведе санкции срещу плагиатството в своя правилник. Защото у нас дори на равнище висше образование и досега масово се очаква студентите да назубрят “материала”, за да го “изпеят на изпит”. Как иначе биха били възможните стотиците “летящи професори”, които са гръбнакът на учебния процес в много провинциални университети? Да не мислите, че такъв преподавател би възлагал писмени работи на студентите си, би ги чел, че и проверявал за плагиатство. С други думи, съвсем наскоро започна да се разбира, че образованието не е “попиване и възпроизвеждане на информация”, неща, които са по силите и на копирните машини.
– Защо не са редки случаите на преписване без позоваване в самите академични среди?
– Ако поне университетските преподаватели си направят труд да научат, че самата дума “университет” не идва от “универсум”, а от “университас”, което значи общност, биха се запитали – общност, но от кого? Е, биха се изненадали масово, че иде реч за общност на изследователите, поради което средновековната институция университет се конструира на строго йерархичен принцип. А съдържанието на този принцип е йерархията на степените на свобода за провеждане на собствено изследване – бакалавър, магистър, докторант, асистент, доцент, професор. Но това означава, че естеството на академичния живот е на първо място изследването, (не преподаване на знание), а тъкмо там трябва творческо мислене, поради което плагиатството е върховното престъпление срещу самия смисъл на университетската институция. Ако преписването е приемливо, край с търсенето и откриването на ново знание… И университетите ще останат в миналото! Повтарям, това е отдавна известно в страните, където още на училищно равнище се създава институционална среда, в която ученикът трябва да твори и, следователно, плагиатството трябва да се преследва…Хайде обаче си направете труда да проверите колко от университетските преподаватели включват в съдържанието на своите курсове резултати от собствените си проучвания? Е, как ще го направят като нямат такива… Оттук и нечувствителността – на институционално и нормативно равнище – към проблема за плагиатството.
– Какъв трябва е курсът, за да има ефект?
– Предложението на МОН е съвършено нова страница в историята на българската (крехка и проблематична) университетска традиция! Второ, начинът да се оплеска, по стар тукашен обичай, добрата инициатива, е да се сведе борбата с плагиатството само до проповед какво е това и защо е “лошо” да се преписва. Необходим е курс по цялостна академична етика тъкмо в първи семестър на първи курс, но пък това да е не само курс срещу плагиатството, а именно курс по академична етика, който обяснява именно тези неща – какви са принципите, върху които се гради университетския живот, за да бъде образованието реално висше. Но още по-голямата опасност би била този курс да “увисне” като проповед, ако духът на самото образование във всички дисциплини, във всички курсове не бъдат изградени върху принципи, включващи и индивидуалната изследователска работа на студентите – в някаква степен поне.
– Как ще се отрази на подготовката на студентите взаимното проникване между природни науки и хуманитарни?
– Това също е много добра идея и, пак като в предишния случай, много закъсняла. Тя в никакъв случай не е нова – преди десетилетия даже имаше проект, ако не се лъжа, с подкрепата на “Отворено общество” и програма “Фулбрайт” тъкмо за такова взаимно проникване. Обаче, понеже тогава тази идея не можеше да бъде облечена в правно-институционална рамка и остана да се крепи на индивидуалната любознателност на студентите, тя тогава умря много бързо. Обаче, по дух и по съдържание идеята е фундаментално правилна и необходима. Защото всяко висше образование, освен че дава професии – юридически, педагогически, медицински, инженерни и пр., за да е действително високо, трябва да съгражда личността! А това вече означава, че освен професия, студентът трябва да опознава и да усвоява академична култура. Защото и характерните за природните науки начини на мислене също са висока култура, също както и философията, културологията, история на религиите, история изкуството, социологията и политологията. Взаимното непознаване на тези два типа култури от техните носители у нас дава поразителни последици, най-вече -поразии… Ще е много добре на тази родна традиция да се сложи край.
– Крие ли подводни камъни тази идея?
– И тук има начин добрата идея да ни отведе в противоположната посока. Стига да се направи задължително изучаване на определени дисциплини, за да се “направи хорариум” за определени лица, каквато е масовата тукашна практика. Абсолютно е задължително на нормативно равнище да бъде гарантирано, че студентите ще могат да избират не по-малко от две дисциплини измежду не по-малко от шест предлагани в полето на “другата култура”. Да, много добре знам, че спрямо тукашните практики това е малко по-сложно за организация на учебния процес, съобразен с аудиторните наличности и пр. Обаче щом може в страни като САЩ, в които висшето образование не е за подценяване, (най-меко казано), цялата организация на учебния процес да е построена върху почти пълна избираемост на изучаваните дисциплини от студентите, значи може да се направи и у нас – все пак говорим за две дисциплини измежду шест предлагани. А също е много важно дисциплини, които не набират студенти две последователни години, задължително да сменят титулярите си или да бъдат подменяни с други. Иначе, язък за доброто намерение!
