В последния ден на август красивият и духовен град Мелник отбеляза храмовия празник на 8-вековната уникална църква „Света Зона”. Точно в 08,00 часа започна празничната литургия в параклиса на манастир “Света Богородица Спелеотиса”. В 12:00 часа бе открита изложба, представяща фотографии на населеното място от началото на 20-и век.
В понеделник вечерта се проведе литийно шествие от центъра до параклиса и се отслужи водосвет с иконата на света Зона. След това имаше празничен концерт със специалното участие на Карамфил Божиков и самодейни състави от община Сандански.
Каква е обаче историята на тази уникална света обител?
Църквата е част от някогашния манастир „Св. Богородица Спилеотиса” („Св. Зона”) и е един от най-ценните културно-исторически паметници в региона. Религиозният комплекс е изграден върху тераса в източния край на монашеската зона на мелнишката крепост по времето на деспот Слав, на платото „Св. Никола” южно над Мелник. Функционира до началото на ХХ век, след това е изоставен и започва да се руши. Главната църква е реставрирана през 40-те години на миналото столетие.
Манастирът е от типа на частно-владетелските манастири, строени на Балканите през ХІІ – ХІV в. за възхвала и помен на подвизите на владетели и други висши аристократи-ктитори и техните семейства, в които те често прекарвали последните години от живота си. Понякога дори приемали монашество, намирайки в тях и вечен покой. Построен е на „свято място” – издълбана в скалата в западния склон на манастирската тераса малка пещера-монашески скит (спилеон на гръцки език), включена в основната структура на манастира, причина за названието му „Св. Богородица Спилеотиса”, т. е. „Св. Богородица от Пещерата”, свързано с нейното Успение. През ХVІІІ в. приел и името „Св. Богородица на Светия пояс” по едноименен параклис на Ватопедския атонски манастир.
През 1979-1981 г. под ръководството на археолога проф. Виолета Нешева започва проучването му. При разкопките са установени два основни строителни периода през Средновековието – 1209/1211 г. и в края на ХVІ в., както и през Възраждането (ХVІІІ в.). Ремонтите се наложили поради частични разрушения в средата на ХІІІ в. и през ХІХ в. Ктитор е деспот Алексий Слав от българската царска династия на Асеневци, създал своя държава със столици Цепена и Мелник (1208 -1230 г.), издал на манастира дарствена грамота (сигилий) през 1220 г.. Според този документ статутът му е „деспотски и царски”, „царски манастир”. При следващата византийска власт в града е „императорски манастир”. Манастирът е имал три наземни църкви: „Св. Богородица” – главна църква (католикон), „Св. Спиридон” и „Св. Пантелеймон” – костница. Първоначално главната църква е била позиционирана в централната част на основната манастирска сграда, с южна фасада, непосредствено видима от манастирската порта.
След срутване на ската заедно с манастирски сгради в края на ХVІ в.е останала в края на двора. Храмът е с четири строителни периода и едно преустройство след третия период. След всяко разрушение е извличан годният за нова употреба строителен материал. Строен е с ломени камъни и бял хоросан.
Останките от първите два периода са много оскъдни. Руините от третия период са включени в източната, северна и южна стени на сегашния параклис. Църквата и през трите периода е била изографисана и отвътре, и отвън. Открити са фрагменти от стенописи от първия и втория период, различни по стил от стенописите на църквата „Св. Никола” в Мелник, но показващи близост с изкуството на балканските провинциални творчески центрове като Солун, Търновград, Охрид, Верея, Костур.
Оцелелите зидове маркират общ план на удължен трапец. Състои се от две части: преддверие със защитен пирг-камбанария и същинска манастирска сграда, в която покрай оградните стени се намирали игуменарница, библиотека, болница, водохранилище с магерница и трапезария, монашески килии. Манастирът „Св. Богородица Спилеотиса” се оказва най-добре документираният средновековен манастир в днешните български земи. Особено ценен в това отношение е инвентарният опис от 1365 г. във връзка с предаването на манастира от деспот Йоан Углеш под егидата на Ватопедския манастир на Атон. Не се знае по архивни писмени данни дали реликвата „Честният пояс на Св. Богородица” се е намирала в манастира, но това е допустимо. Още повече, че през 1636 г. двама мелничани – Константин Димитриу Каламбакис и Пасхали Георги Пасхали, единият е златар, заедно с йерей Генадий са посветили и дарили на католикона (главната църква) на Ватопед една сребърна кутия, изработена в Мелник, за съхраняване на честния пояс на Богородица, дарен на този манастир през XIV в. от замонашилия се в него византийски император Йоан Кантакузин. Според християнската притча Честният пояс на Богородица бил поверен на св. апостол Тома по нейна поръка в момента на нейното Успение. По същото време към книжовното богатство на „Спилеотиса” бил прибавен пергаментен кодекс от XII век, дар от йеромонах Доротей от Мелник, а друг ръкопис, притежание на този манастир или на „Св. Богородица Пантанаса”, бил подарен през 1649 г. от мелничанина псалт Палатий на ватопедския монах Партений. Тогава метохът все още е носел името „Св. Богородица Спилеотиса”. Изглежда, че след ремонтите и обновяването на интериора на католикона в началото на XVIII в. той е приел и ново посвещение „Св. Богородица на Св. Пояс” (Св. Зонá).
Хората в Мелник се гордеят, че след славното минало на манастира поне главната му църква ще има и добро бъдеще. Вярват, че ще се развие поклонническият туризъм в града им. Църковно-манастирското културно наследство тук е безценно богатство, което привлича вниманието на множество различни специалисти и любители на старини – българи и чужденци, с разнообразието и високостойностните си архитектурни и художествени ценности с неповторимо обаяние, създадено от знайни и незнайни творци от различни центрове на християнското изкуство. В миналото наричали Мелник „Града на 100-те църкви”, сравнявали го с Ерусалим. Като „Богозиданият град” е упоменат в грамота от 1356 г. на сръбския крал Стефан Урош, “богопазен” или “богоспасен” град-крепост се споменава в акт на Константинополския патриарх от първата половина или средата на ХІV в.
Мелничани се гордеят, че са спасили църквата и от руините я вдигнали отново, за да пребъде като средище на вярата и българщината.
