Юлия Спиридонова е автор на книги за деца и тийнейджъри. Наричат я българската Джоан Роулинг. Има 6 номинации за най-голямата награда в света за детска литература – Мемориална награда “Астрид Линдгрен”. Книгите й са преведени на френски, немски, унгарски, румънски, македонски, украински, чешки и фарси.
– Г-жо Спиридонова, израснали сте в семейство на художници. Това стимул ли е да се занимава човек с изкуство?
– По-скоро скоро обратното. У нас на хората на изкуството открай време се гледа с насмешка и подозрение. Не стига това, ами моите родители имаха тежка съдба. Бяха изселени, оцеляваха като творци на свободна практика. В онези времена такива хора бяха изключение и трудно намираха работа. На всичкото отгоре, аз съвсем не можех да рисувам като тях. Особено ме потискаха едни живописни платна на мама (Лилия Спиридонова), които бе рисувала още като дете. Пък аз мажех там някави бои и нищо свястно не се получаваше… Затова реших – никакво изкуство! Ще стана капитан на кораб.
– Трябва ли да четем на детето си всяка вечер? Как се възпитава любовта към книгите? И кой е най-големият бич на четенето?
– Веднъж се случи така, че една сутрин бях на гости в детската градина “Щура къщура” на три и четиригодишни дечица. Същия следобед пък ме бяха поканили и второкласници. На малките им четяха редовно в градината и у дома. Повечето от второкласниците не бяха имали този късмет. И въпреки голямата разлика във възрастта, мъничките бяха тези, които зададоха далеч по-интересни и смислени въпроси. Да, знам колко трудно е днес едно дете да обикне четенето. Особено, когато изведнъж започнем да му мърморим във втори клас или дори по-нататък. А какво ни пречи да да четем на това дете от съвсем мъничко? Едни от най-щастливите ни семейни спомени са точно тези четения преди сън. Най-големият бич на четенето не са толкова електронните забавления, колкото фактът, че там, където живеят и учат деца, няма нито една съвременна детска книга.
– Мнозина възрастни упрекват днешните подрастващи, че “не стават за нищо”, че са обсебени само от технологиите, че са мързеливи…Какво е вашето мнение?
– Наистина ли смятат тези възрастни, че са по-доброто поколение? Бих ги посъветвала да погледнат първо себе си. Какво са постигнали? Какво добро са направили? Как са променили света? Ние всички сме личности, независимо млади или стари. И носим отговорност само за собствените си дела.
– Каква оценка бихте дали на образователната ни система? А на онлайн обучението?
– Ох, болна тема. С образователната система имам проблеми от дете. Помня, от сърце завиждах на децата, които се обучаваха по учебника на Благовест Сендов. А днес се чудя – как във време, в което човечеството е направило такъв огромен скок, учат децата така, както са ги обучавани преди почти век?
– Какви са сериозните проблеми на днешните деца и подрастващи?
– Децата понасят най-страшно и най-тежко раните на обществото ни. Автоимунни заболявания, депресии, самоубийство, наркотична зависимост… Много трудно е да си дете днес.
– Как трябва да им помагаме?
– Да ги обичаме. Да ги слушаме, да ги чуваме! Да не забравяме, че детето не е просто стомах с телефон.
– Как се отрази на вас и семейството ви пандемията?
– Точно, когато започна пандемията, нашето семейство се премести в друга държава, заради работата на съпруга ми. Две седмици, след като пристигнахме, затвориха всичко. Беше ни много трудно, но и извадихме късмет – заживяхме в чудно красиво градче на брега на морето, където можем да се разхождаме на воля. Ако бяхме останали в София, не знам как щяхме да оцелеем с двама тийнейджъри.
– Имате ли “тайно оръжие” – в ежедневието, във вечерите на вино с приятелки, в ролите на жена и майка, като писател?
– Разполагам с цял арсенал от тайни оръжия. Утринния крос край морето, дългите разходки и малки пътешествия със съпруга ми (а понякога дори с тийнейджърите, което вече е едно малко чудо), срещите със сродни души (уви, някои са онлайн), нова рокля (или някоя друга момичешка насъщност) и разбира се, книги. Много книги. Този арсенал със сигурност ме прави по-добра майка, съпруга, писателка и приятел.
– Кое е най-щурото нещо и най-разумното, което сте правили?
– Боя се, че целият ми живот е една голяма щуротия и в него няма нищо разумно. Добре, че бог пази щурите хора. Последната голяма щуротия беше да емигрирам на моята достолепна възраст – почти петдесет години.
– Организатор сте на различни доброволчески инициативи. Защо да правим добро е важно?
– Бях чела някакво проучване, че човек е щастлив, само тогава, когато помага на другите хора. Не знам доколко това е научно вярно, но ще ви кажа: нищо не може да се сравни с чувството, че си полезен. За жалост, когато се преместих, се наложи да се откажа от инициативите си в България. Най-много ми е мъчно за “Летящото прасе” (инициатива за “разчитане” на тийнейджърите), което тъкмо беше разперило криле да полети в софийските училища. Сега пак съм доброволец, но вече в една местна инициатива. (Не смятам обаче да се огранича само с нея, кроя планове за нови неща.)
– Кога губим по пътя детето в себе си?
– Може би тогава, когато започнем да приемаме себе си твърде насериозно.
