Зафир Раджаб е една от младите надежди на Народния театър “Иван Вазов”. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” преди 10 години в класа на големия Стефан Данаилов. Дебютира през 2010 г. с ролята на Дюбоа в “Мизантроп” от Молиер. Зафир се е превъплъщавал в много успешни роли в редица театрални представления като спектаклите “Хамлет”, “Почивен ден”, “Жана”, “Ничия земя”, “Калигула”, “Среща в Санлис”, “Майстори”, “Опит за летене”. През 2012 година печели годишната награда “НАЙ-НАЙ-НАЙ” на НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” за най-добър актьор. Потърсихме го по случай Световния ден на театъра, 27 март.
– Г-н Раджаб, какво ви привлече към театъра, как се случиха нещата при вас?
– Още от малък изпитвам желание да се занимавам с изкуство. Това, което силно ме привлече към него и в частност към театъра и киното, беше красотата, невъзможното и забраненото. Възможността, която те дават, да ти се случи нещо различно и да бъдеш някой, който в животa никога няма да си. В последствие тази красива заблуда на ума се оказа убежище за мен, нещо, в което мога да се уповавам. Харесвам професията си, опияняваща е.
– Завършили сте класа на Стефан Данаилов. Що за човек беше той? На какво ви научи и как? За какво ви критикуваше най-често?
– Това е много дълга и през последните две години болезнена тема. Трябва отделно интервю за нея. Той е неизмерима личност. Мастъра, беше изключителната среща в моя живот. Слаби биха били думите ми за него. Никога няма да забравя неговата отдаденост и любов, неговия професионализъм. Той беше министър на културата в периода, когато аз бях в Академията. Няма да забравя как се бореше за всяка една област от културния живот на България, усилията и жертвите, които направи и въпреки цялата му заетост, разочарованията и болките, които последваха, той не ни остави за секунда, грижеше се за нас. И продължи да го прави и осем години след нас, със същата любов и страст. Светла да е паметта му. Човек на Вселената.
– Има ли цена майсторлъкът? Плащаме ли за таланта?
– Да, разбира се, че има – „блясъкът на чистия ум“. Бях наясно с цената и бях готов да я платя. Всеки си плаща, когато се занимава с изкуство, макар и с различна валута.
– Как се виждате в бъдеще? Ще бъдете ли човек, който ще е на сцената цял живот?
– Не искам да се виждам, дори да можех. Надявам се да съм здрав, както и близките ми. Ще се задържа на сцената докато мога. Надявам се да е дълго…
– От какво страда театърът днес?
– От липса на внимание. През последните две години парализа от COVID се отрази тежко на театъра и неговата посещаемост и това е нещо очаквано. За съжаление, пандемията удари в период, в който сякаш публиката се беше понаучила да ходи на театър, да се вълнува от концерти, прожекции, галерии. В момент, в който театрите бяха намерили формулата за хибрида делигиран бюджет – добър продукт. Разбира се, тези предпазливо поднесени тези и размисли може да са продукт на празните и затворени салони през последните години. Но аз съм оптимист човек – все още и се надявам публиката да се върне! Последните две премиери, които имах в театъра, едната на „Народът на Вазов“, с режисьор Диана Добрева и другата, „Бурята“, с режисьор Робърт Уилсън, бяха играни на почти 100% салон в Народния театър, което е към 700 места и това е повод за голяма радост и надежда.
– Привлича ли ви киното?
– Да, разбира се. Отраснах с хубаво кино. Като дете гледах много филмите на Чаплин. Не ги разбирах много, но се вълнувах. Имах много касетки, които бях изтъркал от въртене на VHS-са, филмите на Спилбърг, Форман, обичах много и комиците, в частност Бъстър Кийтън, Лаурер и Харди, Шоуто на Бени Хил, Мистър Бийн. След като интернет стана достъпен за всички в България, изгледах какво ли не. Киното винаги е било голяма моя страст и когато съм на снимки, много се вълнувам. В никакъв случай не слагам театъра пред киното или обратното. За мен е било мечта да съм част и от двете. И двете ме осмислят, правят ме щастлив.
– Как ви се отрази пандемията – във всяко отношение, професионално, лично, емоционално?
– В началото се чувствах странно. Беше ми трудно да приема, че светът е парализиран, вярвах, че ще се разминем само с една вълна и че скоро ще възстановим ритъма на живеене, който загубихме. Когато нещата се задълбочиха, се уплаших, но не се отчаях. Реших да се възползвам от ситуацията за професионално и личностно израстване. Записах магистратура – „Режисура в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ и бях приет. Прекарах една година в работа с Явор Гърдев, проф. Пламен Марков и доц. Петър Кауков, които са мои учители по режисура, голям късмет. Сега се развивам и правя опити и като режисьор. Ще видим как ще ми се получи, дано да излезе нещо.
– Как разпускате?
– Като прекарвам време с любимите си хора, гледам кино, обичам и компютърните игри, от малък съм геймър, поколенчески дефект. Понякога и с работата си, колкото и странно да звучи това, разпускам от бита и ежедневието. От няколко години с Башар Рахал водим школа по актьорство за театър и кино. Срещата с млади и талантливи хора, които искат да се занимават с изкуство, ме одухотворя, освежаваме, помага ми да разпускам.
– Как се справяте с бита, рутинните задачи, с ежедневието?
– Като повечето хора, опитвам се да минавам през рутината и бита с превишена скорост, те ме плашат и отблъскват.
– Разкажете ни за един ваш ден?
– Зависи от деня… Когато имам представление или снимки, дните са доста цветни, изпълнени с всякакви емоции. Дните се смесват с нощта и понякога губиш престава за времето. Когато съм в процес на репетиция, влизам в ритъм, ставам рано, уча текстове, чета, вглъбявам се в процеса максимално.
