Събитията от 9 септември 1944 г. все още не са получили единодушната оценка на историците. В родната историография отпреди 1971 г. се твърдеше, че това е народно въстание. През следващите 18 лета пък бе модерно да се казва, че е имало социалистическа революция. А след промените през 1989 г. се заговори за военен преврат.
В ранната сутрин на 9 септември 1944 г. извънредна емисия по Радио София информира гражданите на Царство България, че страната ни има ново правителство, начело с Кимон Георгиев. Малко преди 6.30 ч. премиерът изчита в ефир от името на Отечествения фронт кратка прокламация, в която описва катастрофалното положение, в което се намира държавата благодарение на съюзничеството с нацистка Германия. Новият кабинет обещава да нареди България на страната на антихитлеристката коалиция и така да я спаси от гибел. Представени са и новите министри – една доста шарена палитра от звенари, комунисти, земеделци-пладненци, социалдемократи и независими интелектуалци.
На пръв поглед за повечето обикновени хора новината била объркваща. Причината – в кабинета имало както комунисти и земеделци, които за първи път поемали толкова високи постове, така и известни и опитни превратаджии с дълги и противоречиви биографии. Безспорно най-голямо учудване внесло името на самия министър-председател. Някои в първия момент сметнали, че Кимон Георгиев и новият министър на войната запасният полк. Дамян Велчев са дошли на власт почти като повторение на режима от 19 май 1934 г. и се успокоили. За други обаче точно те били източник на съмнение дали изобщо става дума за истинска промяна и скъсване с миналото. От друга страна сред комунистите имало и такива, които се притеснявали, че техните министри са твърде малко на брой – едва четвърт от състава на кабинета.
За интересуващите се от политика обаче информацията от радиото била ясна и еднозначна – на власт идват комунистите, макар и в коалиция. Към тази мисъл водели и новините от последните дни и особено съобщението за навлизането на съветската армия в страната на 8-ми сутринта. Решителните действия на комунистите през следващите часове и дни разсеяли неведението и на останалата част от населението. Парадоксално, известни илюзии продължили да хранят най-вече техните съюзници в новото управление, смятайки, че с времето някак ще успеят да вземат инициативата и да добият по-силни позиции.
Превратът
В нощта срещу преврата в София има само 8 партизани от т. нар. Шопски отряд, но те се крият в кв. “Банишора”. Един от членовете на измисленото по-късно оперативно бюро на въстанието – Владимир Бонев, си спомня, че чул прокламацията на новото правителство по време на … редовната си утринна разходка! А ръководителят на бюрото Тодор Живков се появява в София едва след обяд на 9 септември! Фактически основната тежест по осъществяването на преврата пада върху няколко военни части, командвани от офицери – членове и симпатизанти на ПК “Звено”.
Главният удар в София не протича съвсем гладко: първо се говори за 29 август, после за 2 септември, а и на 8-и срещу 9-и не всичко върви по план. Всъщност навреме пристига единствено Учебната рота на Военното училище, определена да завземе пощата, телефонната централа и централния телеграф, отбелязва един от най-авторитетните проучватели по темата Александър Везенков.
Няма съпротива, вместо пропуск на охраната се показват автомати. Единствените притеснения са свързани с Прожекторната рота на капитан Димитър Попов, която влиза в Министерството на войната с над два часа забавяне. Призори за подсилване на позициите там пристига и противовъздушна батарея от Говедарци с 12 оръдия, а към 4.30 ч, неочаквано дори за някои от посветените, се подреждат и десетина танка, осигурени от офицери звенари.
Новината за поемането на властта от Отечествения фронт се разпространила бързо – някои я чули по собствените си радиоприемници, а на много места благодарение на градските и селските радиоуредби, други си спомнят как някой съсед или познат им казал за чутото. Около двеста хиляди радиоапарата в страната били достатъчни, за да преобърнат съботния ден на почти всекиго в България.
Колко са партизаните в навечерието на 9 септември
През март 1944 г. Георги Димитров иска справка за числения състав на партизаните. На 12 март от ЦК на БРП му изпращат шифрована телеграма, в която се казва: “В партизанските отряди около 25-30% са комунисти, толкова са комсомолците, останалите са безпартийни”.
По възрастов състав главно са младежи, от тях 70-75% са селски бедняци, около 20% – работници, останалите са от интелигенцията. В 12 окръга има 26 отряда с обща численост 2320 човека. Има окръзи само с по няколко десетки партизани: например Хасковски – 20 души, Варненски – 40, Старозагорски – 50, а в някои окръзи въобще не съществува партизанско движение.
На 17 октомври 1945 г. организационният отдел на ЦК на БРП съобщава, че броят на партизаните на 9 септември 1944 г. бил 7000 души. Десет дни по-късно обаче същият отдел дава съвсем други данни – 50 000 партизани. Според данни от историографията преди 1989 г. общият брой на партизаните и участниците в бойните групи е около 30 000, а на ятаците и помагачите им – около 200 000.
След като уточнява данните в продължение на 2 години, проф. дин Донко Дочев, преподавател в Аграрния университет в Пловдив, твърди, че общият брой на партизаните у нас в навечерието на 9 септември е приблизително 9660.
Още през 1939 г. Западът и Хитлер подаряват България на СССР
Оказва се, че 9 септември 1944 г. е последният подарък на Адолф Хитлер към България. Всъщност фюрерът ни харизва на Съветите още през август 1939 г., когато се подписва прословутият пакт “Рибентроп – Молотов”. Защото едно от условията на Сталин да приеме сключването на договор с Германия е тя да признае за сфери на интереси на СССР всички територии от Балтийско до Черно море. Хитлер се съгласява и още до 1941 г. част от тях (Прибалтика и половината Полша) се превръщат и в руски териториални придобивки. Парадоксът е, че след края на Втората световна война извоюваните от Хитлер сфери на интереси на СССР се възприемат като даденост от страна на тогавашните му съюзници от антихитлеристката коалиция – САЩ и Великобритания.
