На този ден през 1205г. Цар Калоян завладява Филипопол (Пловдив). На връщане от Солун българската войска превзема тази най-важна крепост в Тракия, която е в ръцете на местното население. Според изворите, до българската атака се достига, след като местните павликяни и богомили предлагат да предадат града без бой, но ромейските аристократи отказват. Калоян наказва част от съпротивляващите се, а друга част изселва принудително зад Стара планина.
Цар Калоян (Йоаница) е от рода Асеневци, брат на цар Асен I (1187-1196 г.) и на цар Петър II (1196-1197 г.). Той е цар в периода 1197-1207 г., изтъкнат пълководец и дипломат. След победата на въстанието на Петър и Асен (1185-1187 г.), като гарант за миролюбивата политика на България спрямо Византия, Калоян е изпратен като заложник в Цариград, където успява да се запознае с тънкостите на византийската дипломация.
Възкачва се на престола след убийството на брат си Петър и предприема незабавни действия за укрепване на централната власт и обуздаване на сепаратистичните стремежи на болярите. Възползвайки се от избухналите по онова време вътрешни борби във Византия, от нея се отделили присъединилите се по-рано български боляри Иванко и Добромир Хриз, както и висшите сановници Мануил Камица (който минал на страната на Добромир Хриз) и Йоан Спиридопаки, управител на Смолянската област. За да се справи с отцепниците, император Алексий III Ангел търси сближение с Калоян и в края на 1201 г. сключва мир с него, по силата на който признава всички териториални придобивки на България, постигнати след 1195 г.
През този неколкогодишен период е освободена цяла Северна България, заедно с черноморските градове, а така също и областите около Видин, Белград и Браничево. В началото на 1201 г. в ръцете на българския владетел паднат крепостта Констанция (дн. Кюстенджа) и Варна. След сключването на мира с Византия цар Калоян успява да изтласка и Добромир Хриз от неговите владения. В резултат на това българската държава достига своите териториални граници, които имала преди падането й под византийска власт. Не много след подписването на мирния договор с Византия против България предприема поход унгарският крал Емерих. През 1203 г. той окупира областите около Белград, Браничево и Ниш, в които живеело българско население, и се провъзгласява за “крал на България”. Цар Калоян съсредоточава против него своите войски и успява да го прогони от тези области. За да извоюва официално признаване на българската държава, Калоян влиза в преговори с римската курия и през 1204 г. сключва уния с папа Инокентий III. В резултат на това той е провъзгласен за “крал”, а архиепископ Василий – главата на българската църква, за “примас”. Този акт има чисто формален характер и не позволява на римския папа да разпростре своето влияние над българите, но дава възможност на българския владетел да продължи усилията си за териториално разширение на своята държава.
След блестящо разиграна военна операция, на 14 април 1205 г. нанася катастрофално поражение на кръстоносците при Одрин и пленил император Балдуин Фландърски. След тази битка българската държава се утвърждава като първостепенна политическа и военна сила на Балканите. Скоро цар Калоян превзема Пловдив и се насочва на юг към Солунското маркграфство. Освобождава за кратко време редица крепости – Серес, Костур, Битоля, Охрид и др., и стигна до стените на Солун.
Убит е от куманския вожд Манастър в резултат на заговор, в който участват и някои български боляри, недоволни от прекомерното засилване на централната власт.
Източник: “Фокус”
