Кюстендил отбелязва 130-годишнината от рождението на поета Емануил Попдимитров. Общината ще почете паметта и творчеството му от 14.00 часа в сградата на художествената галерия „Владимир Димитров – Майстора”. В събитията, посветени на годишнината, участват също Регионална библиотека „Емануил Попдимитров” и художествената галерия, посветена е и на Деня на народните будители.
В празничната програма е включено представянето на електронен био-библиографски указател “Емануил Попдимитров”. В събитието също ще участва Национален литературен музей с изложба за Емануил Попдимитров. Почетен гост ще бъде д-р. Светла Попдимитрова, дъщеря на поета.
Попдимитров е роден през 1885 г. в Груинци, Западните покрайнини. Завършва Педагогическото училище в Кюстендил (1904). Записва философия в Софийски университет ”Св. Климент Охридски”, но е изключен, тъй като е един от многото студенти, освиркали Цар Фердинанд пред Народния театър през 1907г. На церемонията по откриването на театъра Фердинанд отрежда на студентите и обикновените софиянци ролята на улични акламатори и ограничава достъпа им до сградата, който е запазен само за лица, близки до властта. Царят посяга на автономията на университета в София, като го затваря за половин година, за да задуши, както той смята, дейността на неудобни преподаватели, които пишат критики срещу него. Фердинанд смята, че университетските среди са поклонници на анархизма. По негова заповед всички предопаватели в СУ са уволнени, студентите – изключени и изпратени в казарми или интернирани.
След разпускането на университета, Попдимитров заминава да учи във Франция и в Швейцария. Връща се в родината и работи като учител в Лом и Хасково (1912-1914). Участва в Първата световна война като преводач на Южния (Солунски) фронт и в Главната квартира на армията в Кюстендил.
След войната се установява в Кюстендил (до 1923), преподавайки френски език в Кюстендилската гимназия и философия във Висшия педагогически курс. През 1923, заедно със семейството си, се установява в София. Частен доцент (1923-1943) в Катедрата по сравнително литературознание на Софийски университет.
Поетът се утвърждава като творец преди всичко със 17-те си „Женски портрети“ от стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ и с пейзажните си стихотворения. За пръв път печата стихове през 1907 в сп. „Художник“. Сътрудничи на списанията „Демократически преглед“, „Художник“, „Съвременна илюстрация“, „Факел“, „Звено“, „Хризантеми“, „Слънце“, „Везни“, „Огнище“, „Парнас“, „Наши дни“, „Хиперион“, „Чернозем“, „Ек“, „Пламък“, „Българска мисъл“, „Съдба“, „Предел“, на вестниците „Развигор“, „Светлоструй“, „Литературен глас“, „Час“, „Литературен живот“ и др.
Твори във всички литературни жанрове – лирика, лиро-епически поеми, художествена проза, драматургия, литературна теория и критика. Създава произведения за деца – стихове, поемки, приказки, „драматични поеми“. Автор е на философски студии. Пръв в България прави системен анализ на Бергсоновите естетически възгледи (кн. „Естетиката на Бергсона“). Стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ бележат еволюция към имресионистичен символизъм, изпъстрен с реалистични елементи. Стихосбирките „Сънят на любовта“ и „Песни“ бележат еволюция към имресионистичен символизъм, изпъстрен с реалистични елементи. Попдимитров работи и като преводач от румънски, латински, френски, немски, италиански, сръбски, руски, иврит и др. езици.
Попдимитров подпомага българите в Западните покрайнини, като създава вестниците „Западни покрайнини“ и „Западно ехо“ и изгражда организации, които помагат на бежанците да намерят дом и препитание. Той успява да включи български представител на Петия конгрес на малцинствата в Женева през 1929г. Резултатът е признаването на съществуването на българско малцинство в Югославия, чиито интереси се нуждаят от защита.
Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт “Западни покрайнини”, включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, професор Анастас Иширков, професор Йордан Иванов, професор Стефан Младенов, професор Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини.
ИРЕН
Наведен, на пейка самотна седях уморен
сред някакъв шумен и стар булевард непознат.
Ехтеше тълпата пред мене в стохилядний град.
наведен, на пейка самотна седях уморен
и мислех за тебе, Ирен!
Аз мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен,
как пътя ми с тръне съдбата навеки постла,
а сивата Грижа над мене наведе крила.
и мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен
за моята младост, Ирен.
Припомних си вашето знаме и праздничний ден,
ръцете, косите и твоите бледни черти,
на ранна бе смърт обещата, обречена ти!
Припомних си светлото знаме и празничний ден
и горко заплаках, Ирен!
А после: и тъмния креп над вратите развян,
воал и кандило… и бледно и строго лице,
и твойте за път безнадежден скръстени ръце!
Припомних си тъмния креп над вратите развян
и плаках за тебе, Ирен…
И ето – в разгара ликуващ на слънчеви ден –
аз пак се намерих след стар булевард непознат,
ехтеше тълпата безгрижна в стохилядний град,
а тъжен, в разгара ликуващ на слънчеви ден –
аз плачех за тебе, Ирен.
