Днес се навършват 26 години от 10-ти ноември 1989 година. Въпреки че от тази дата вече е изминал повече от четвърт век и би трябвало партийните ни пристрастия да са се поуталожили, все още нашето общество се люшка от едната крайност в друга при оценката си за това събитие. И няма как да е иначе – днешна България се различава коренно от онази България, която макар и плахо, реши да поеме по пътя на Горбачовата “Перестройка”.
Как се стигна до 10-ти ноември?
На 9 ноември 1989 г. министър-председателят на Германската демократична република Гюнтер Шабовски обявява, че се облекчават пътуванията в чужбина на гражданите на ГДР. Само няколко часа по-късно от прословутата Берлинска стена остават само развалини.. Мнозина сочат, че началото на края на ГДР е поставено месец по-рано, на 18 октомври 1989 г., когато “несменяемият” Ерих Хонекер подава оставка.
На негово място е избран Егон Кренц, който броени дни по-късно е посрещнат възторжено в Кремъл от Михаил С. Горбачов. В разговора между двамата генералният секретар на КПСС не пести хвалбите си от решението на “другарите” в Източен Берлин и недвусмислено заявява, че
перестройката изисква нови ръководители.
Веднага след срещата Горбачов вика съветския посланик в България Виктор Шарапов на разговор и му предава копие от стенограмата с разговора си с Егон Кренц. Възлага му да запознае с текста и Тодор Живков.
На следващия ден, 2 ноември, посланик Шарапов пристига в София и на 3 ноември иска спешна среща с Тодор Живков. Разговорът между двамата е напрегнат. Лидерът на БКП не крие, че е смутен и объркан от думите на Горбачов, но същевременно признава пред посланика, че напоследък все по-често се замисля за оттегляне.
Нетърпението на Горбачов да види оставката на Живков очевидно е голямо, защото само два дни по-късно, на 5 ноември, съветският посланик отново посещава изненадващо българския ръководител и в прав текст му заявява: „Съветското ръководство с голямо разбиране се отнася към
вашето решение да подадете оставка
и ми поръча да ви предам, че вие постъпвате много мъдро. Оторизиран съм също да ви изкажа голяма благодарност за дългогодишното ползотворно сътрудничество, за вашите чувства на любов и дружба към СССР и КПСС.“
За политик от ранга на Живков, вече всичко е ясно. Той обаче решава да иска малка отсрочка, не заради друго, а защото “… партията още няма готовност за такава промяна”, тъй като “липсва подходящ другар, който да притежава многостранните качества да поеме и води съдбините на партията и народа, на държавата”.
Всъщност, тук Живков послъгва. Няколко месеца по-рано, когато споделя за първи път намерението си да се оттегли,
избира за свой наследник Георги Атанасов.
Очевидно с всичко това е запознат и самият Шарапов, който дори не оставя възможност разговорът да тръгне, макар и временно, в друга посока. Пратеникът на Кремъл е категоричен: оставката трябва да бъде подадена на предстоящия пленум.
На 6 ноември при нова среща между двамата съветският посланик е още по-конкретен. Шарапов натъртва, че “ръководството на СССР препоръчва на предстоящия пленум
за генерален секретар на ЦК на БКП да бъде предложен, и то от самия Тодор Живков, Петър Младенов”.
Тогава “Правешкият хитрец” прави последен опит да се спаси. На приема в съветското посолство по повод годишнината от 7-ми ноември Живков уведомява Шарапов, че ще подаде оставка, но само като генерален секретар на БКП. Съветският отговор е отново прям и кратък: Подобна ситуация е неприемлива за Москва.
В навечерието на 10-ти ноември
Свалянето от власт на Тодор Живков обаче не бива да се разглежда само като едностранна намеса от страна на Москва. Напротив – срещу него вече се е оформило едно ядро от “реформатори”, към което лека-полека започват да гравитират и доскорошните “чавдарци”, най-близките му “другари”. На всички от тях вече е ясна позицията на СССР. Остава само да “приведат” присъдата в действие.
С тази нелека задача се залавят най-близките на Живков – Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, Гриша Филипов, Георги Атанасов. Още на 9-ти ноември те успяват да изкопчат неговото неизказано съгласие да подаде оставка, макар и само от поста генерален секретар на БКП. На следващия ден обаче, изведнъж всички научават, че той е подал оставка и… като председател на Държавния съвет. Нещо, заради което и днес някои твърдят, че Живков е станал жертва на вътрешнопартиен преврат.
“Той едва седеше на стола,
беше неадекватен, не можеше да контролира дори лицевите си мускули. Поведението и здравето му през следващите години показаха, че това е било причинено от силни транквиланти, които той едва ли е приемал съзнателно”, спомня си присъстващият на пленума инж. Иван Пехливанов.
Йордан Йотов обаче дава друго обяснение на този изглед на Живков: “Обективът е хванал мига, когато Живков беше действително изненадан. От това, че се докладва нещо, което не беше решено на последното заседание на Политбюро – да освободи и председателското място в Държавния съвет. В този момент той осъзнава, че е жертва на заговор. Това го изненадва до такава степен, че го парализира. Познавам го добре и съм го виждал в трудни положения, в които винаги се е овладявал. Но този път като че ли
не пожела да воюва за себе си…“
Всичко обаче е толкова добре оттренирано, че само минута след оповестяването на оставката, за нов генерален секретар на БКП е избран Петър Младенов.
