Любовта владее сърцата и по магичен начин задвижва ежедневието ни. И въпреки че през вековете към нея са отправени хиляди въпроси, тя все още не е отговорила на нито един. Какви са законите и правилата й, как да я спечелим и след това да не я загубим…
Не можем да я обвиняваме. Именно непредвидимият характер на любовта е това, което предизвиква вълнения и ни окриля да преследваме мечтите си. Кара ни да бягаме от клопките на прагматичното, причинява онази еуфория, която задвижва света напред.
Тя провокира велики писатели да пишат непоклатими прозрения по темата. Великият Виктор Юго казва: “Любовта е единственото бъдеще, което Бог предлага”, а един от големите мислители на XX век Ерих Фром твърди: “Само любовта дава отговор за смисъла на човешкото съществуване”.
И докато големият Томас Ман вярва, че: “Любовта, не разумът, е по-силна от смъртта”, Марсел Пруст възкликва: “Любовта е място и време, което се измерва от сърцето”.
От Kmeta.bg ви подбрахме откъси от съвременни книги, под логото на издателство “Лемур”, които ще ви накарат да се развълнувате още повече в този ден от годината, когато специално празнуваме Любовта:
За любовта без розови очила – Откъси от “Годината на нашата любов” ~ Катерина Бонвичини
“Обвързването на двама души в двойка неизменно изхожда от някакво негласно споразумение. Нюансите в отношенията между двамата са хиляди, но основният договор е един-единствен и никой от тях не бива да го нарушава. Има хора, чието съжителството се изгражда на базата на еднаквите им амбиции, други залагат на децата, трети търсят покровителство и защита или си пасват в светския живот, има и много, за които водещи са парите (договор, основан на секса в брака, е нещо рядко, но ако тъмните зони се преплитат, и той е валиден не по-малко от останалите). Изобщо, безкрайни могат да бъдат възможните споразумения и по някакъв начин те също са форма на любов”.
“Нашите желания често имат власт над нас самите. Понякога те виждат по-надалече, разпознават онова, което ние не сме способни да разпознаем, и без да се съобразяват много-много, вземат решения вместо нас”.
“Тя се засмя, после настъпи тишина. Не знаехме какво да правим. Бяхме юноши и се лашкахме между крайностите на абсолютната резервираност и словесната арогантност, между страхът да назовем нещата и желанието да изпишем мислите си на някоя стена.
Понякога имам усещането, че отделните възрасти остават вътре в нас завинаги и че зрелостта е само способността да признаем, че тези възрасти не са отминали и никога няма да отминат, че те просто се натрупват в душата ни, с цел да ни объркат още повече”.
За любовта като фантазия – “Либерата” ~ Доменико Дара:
“Извади от чантата си снимката на будката за вестници. Можеше спокойно да послужи за началната страница на фотороман, историята на мъж, който е загубил любовта си заради едно недоразумение, заради една дума в повече, заради един криво разбран сън, заради едно безнадеждно събуждане”.
“Някои истории я впечатляваха повече, защото се докосваха и до нейния живот, до родното й място, до нейния свят, дребни детайли, достатъчни да събудят демона на вероятностите. Като онази например, в която още в първото каре се виждаше едно дърво, което поразително приличаше на чинара в училищния двор. Действието се развиваше в една болница и Франко, който там се казваше Марко, страдаше от силни болки в превързаната си ръка. Като видя тази подробност, Либерата си помисли, че няколко дни преди това, когато новото момче й беше показало превързаната си ръка, тя беше толкова обидена от предишното му държание, че и за миг не прояви загриженост за раната му, дори не се поинтересува как се е случило. Тогава си представи, че прави онова, което правеше с актьора докторката на снимката – поемаше внимателно ранената му ръка, сваляше превръзката и обработваше раната. Накрая двамата герои се качваха на влак, пътуващ в незнайна посока, и се заклеваха във вечна любов”.
“Други момчета също я бяха ухажвали, но все нещо не беше както трябва, излъчваха винаги нещо ежедневно, дали ще е жест или някакъв пропуск, но винаги имаше нещо, което разваляше представата й за любовта, докато при това момче, дошло сякаш от нищото, всяко най-дребно нещо беше като озарено…”
“…помисли си, че дванайсет секунди повече или по-малко могат да разрушат цели галактики, както би го направил един свободно падащ метеорит; помисли си, че всичко онова, което не се вижда, е реално и че в крайна сметка всичко съществува, даже и любовта”.
За любовта като от приказките – “Имението”:
“Не всичко беше загубено. Тя имаше нужда от него, разчиташе на него. И той й беше на разположение. Това беше от значение. Една добра основа за надграждане. Любовта можеше да покори човек и съвсем внезапно”.
“– Без любов нищо не става. Любовта е най-важното нещо в живота изобщо!
Той я погледна тъжно с красивите си сини очи и кимна.
– Да тръгваме ли тогава? – промълви той.
– Разбира се”.
“Всъщност той не копнееше за нищо друго освен за голямата любов, но нея отдавна я беше открил и нямаше как да я открие втори път”.
“Щастието не можеше да се купи. Истинската любов – също”.
За любовта, която идва, когато сме готови за нея – “Дъщерята на дивите цветя”:
“Солей се изправи и се вгледа в розите близо до терасата. Всеки цвят надминаваше по красота останалите. „Любовта озарява сърцето ти, а цветята – живота“, казваше винаги баба й. Когато гледаше прекрасните рози, само можеше да се съгласи с нея”.
“Тя не искаше никога повече да го пусне, не искаше никога да е без този така прекрасен и нежен мъж. Това неописуемо чувство, което изпълваше тялото и душата й, това ли беше любовта, за която разказваха приятелките й? Сърцето и душата й бяха у дома – там, където се намираше и той”.
“Най-сетне искаше да изпита това, за което се шепнеше скришом. Искаше да узнае тайната магия на любовта”.
За майчината любов – “Като се върна” и “Оставам тук”:
“Не мога да опиша колко ви обичам. До скоро, Мама”.
“– Толкова си груба, би могла да си по-обичлива.
– Обичлива… – отговори тя с едва доловим глас. – Понякога обичта ми се струва лукс.
– Какво искаш да кажеш?
– Не знам как човек може да е обичлив, ако няма пари за нещата, които са му необходими.
Пак ми се прииска да пуша, но се въздържах. От нервност стисках стола с ръце.
– Никой няма да ни върне времето, изживяно другаде, знаеш ли?
– Има си хас да не знам.
Известно време мълчахме. Мама гледаше ръцете си, аз поглеждах през прозореца”.
“И мама се усмихваше, като позираше с една ръка на кръста, а другата на рамото на Мануел. Исках да се плаша по-малко от обичта, която ме свързва с нея, от съдбата ми, която можеше да прилича на нейната. Исках да ме плаши по-малко лицето ми, което щеше да става все повече като нейното изпито лице”.
“Искахте да тичате навън с него. Аз сигурно ви изглеждах досадна. Обичах да ви сложа на килима и да стоя и да ви гледам. Щом ви се доспеше, искахте мен и заспивахте за миг…”
За любовта към книгите – “Малинверно” ~ Доменико Дара:
“Беше ден за избор. За този половин час следобед, в който си почивах, бях довършил „Чужденецът“ на Камю и както често се случваше, решението коя да бъде следващата книга за четене, не беше никак лесно. Изживявах този момент със същото чувство на отговорност, с което се отнасях към всеки избор, който правех в живота си, дори и най-незначителния, сякаш дори отбиването ми в бара за едно кафе, можеше да предопредели съдбата ми. Срещу всеки роман, който прочитаме, стои друг, чиито думи може никога да не стигнат до съзнанието ни, защото не е бил избран в съответния момент и е потънал в забрава. А може би точно той е бил романът на нашия живот. Тъкмо мисълта да не пропусна завинаги някое важно събитие изпълваше с трагизъм един иначе незначителен жест”.
“Мелничарите и фурнаджиите бяха винаги поръсени с брашно, но не бяха само те – и ние, библиотекарите, а също и продавачите в книжарниците, сме постоянно изцапани, но не с брашно; върху кожата и върху дрехите ни неизменно има поръсени букви, думи, изречения, образи, които не се махат с търкане на ръцете или вземане на душ, а напротив: впиват се във фибрите на мускулите, в плътта ни и във вените, за да стигнат право в сърцето и да го омаят, да го успокоят, да му дадат сила”.
“После, щом се върнах следобеда в библиотеката и откъснах от каталога листа с името на книгата, си помислих, че в крайна сметка всичко, което ни се дава в живота, е само назаем, за определено време, че рано или късно ще трябва да го върнем. Нищо не ни принадлежи истински, все едно Вселената е една голяма библиотека, в която за известно време се предлагат самота, радост, угризения… всички старателно отбелязани и картотекирани, с ясното съзнание, че един ден нашите вещи, нашите усещания, нашите въздишки ще отидат при някого другиго”.
