Малин Маринов е роден във Видин през 1976 г. Завършва Гимназията с преподаване на чужди езици „Лиляна Димитрова“, след това английска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. През 2005 г. започва да следва в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Драматургия“ и през 2011 защитава дипломна работа в областта на киното. Работил е в сферата на образованието като учител по английски, в телевизията-като сценарист и режисьор, в киното-като актьор, в театъра-като продуцент. Съосновател е на продуцентска къща “Maskarichi“. Освен публикуваните пиеси в сборника, Малин Маринов има и няколко самостоятелни киносценария, както и няколко сценария в екип като главен сценарист.
Сборникът “Пиеси за драматичен и куклен театър” включва общо 8 пиеси, първата от които той пише преди близо 20 години, когато е студент в театралната академия. Една от пиесите е поставяна в рамките на студията за театър и кино при видинското читалище, която Малин Маринов ръководи. Интересът на Малин Маринов е както към драматичния, така и към кукления театър, включително и към смесената форма – куклено-драматичен театър. Разглежда теми, свързани преди всичко с човека и обществото като цяло. Макар писани в различни периоди, пиесите звучат изключително актуално.
Каква беше причината да обедините своите пиеси, писани по различно време, в една книга?
Основната причина да се реша да издам сборника с пиеси бе, че проблематичните теми, разглеждани в отделните сюжети, все още са болезнено актуални и в днешно време. Разбира се, възможността да бъда подкрепен и от Националния фонд „Култура” също беше решаващ фактор, за да предприема това действие.
Казвате, че те звучат актуално и днес? Какво означава това – че ние, хората, не се променяме лесно? Не сме решили проблемите, които имаме, от десетилетия? Или че човешката същност е изначално противоречива и в това е нашата трагедия, но и победа?
Човешката природа, макар и божествена по своя произход, сякаш има своите ограничения и това е както недостатък, така и предимство, но в случая разглеждаам по-скоро проблемите на българското общество, а не на хората принципно. Фактът, че модерните времена станаха свидетел на неимоверното развитие на технологиите, с нищо не спомогна натрупаната вероятно с векове устойчива народопсихология да започне да се пропуква под натиска на световните научни открития и постижения и да провокира промяна в цивилизационния статус на преобладаващата част от населението в НРБ, а след това и поетапно в новата република след 1989 г. Да говорим за победа и успех на нацията, трудно бих се съгласил, но трагедията е повече от естествена и закономерна, защото никой не е повече виновен от самите граждани, които с действията и бездействията си са допуснали процесите на разпад да се превърнат в стандарт за собствените им държава и общество.
Вярвате, че чрез критика на грозотата може да се постигне красота? Трябва ли да се борим за нея или удобно я приемаме за даденост?
Не. Критиката на грозотата е само опит да се спре развитието й, а красотата на живота наистина е следствие от нашите усилия да бъдем човеци. Съвестта, справедливостта, доброто и благородството не признават и не се интересуват от борбата и стремежа да се постига красота, защото идеалът е самата нужда постоянно да се доближаваме и сливаме с божествената същност на Вселената.
Засягате теми като справедливост, истина и лъжа, съвест, чест и достойнство, страх и смелост, разбира се, и темата за любовта. Има ли обаче тема, която ви е избягала, нещо, което сте пропуснали да (по)кажете?
Неминуемо има безброй други теми, които не са по-малко важни от изброените, и със сигурност нито имам претенцията, нито увереността, камо ли смелостта да заявя, че бих могъл да покажа или разкажа за всичко, но наистина има и теми като войната например, които не съм успял да засегна по онова време, и които са засегнати в някои от новите ми, макар и все още незавършени сюжети, които се надявам някой ден да завърша и отново да ги споделя с читателите в нов сборник или поне в поредица от отделни книжки с по една пиеса.
В сборника има фарсова драма, драма с исторически мотиви, сатирична трагикомедия, драматизация по китайска народна приказка, социо-политическа алегорична сатира и комедия във фолклорен стил. Предполагам умишлено сте търсили тази разнообразна палитра?
За щастие или не, животът е многообразен и разнообразен и човек никога не може да е съвсем сигурен как ще го изживее и по какъв начин ще го завърши. Жанровите определения и „етикети” на пиесите са по-скоро ориентир за читателя, и не изразяват целенасоченото първоначално търсене на разнообразие във формата, структурно-композиционната организация на действията, стилистиката на изказа в отделните сюжети и естетиката на различните истории. Тази разноцветна палитра от стилово-жанрова характеристика на драматургията е по-скоро следствие от наличието на единствения възможен текстови материал, който е бил готов за представяне пред публика, отколкото на преднамерено търсен ефект и концептуален замисъл.
Това, което изключително много ме провокира е на гърба на сборника ви, където сте написали, че желанието ви е чрез текстовете да провокирате у читателя позабравеното или скрито чувство на удовлетвореност от най-истинската същност на човека – да играе и да си въобразява. Разкажете ни малко повече.
Защо вярвате, че последством игровия подход всеки един от нас би могъл по-лесно и естествено да достигне до дълбините на една интересна и сложна същност, каквато е човешката природа?
Да, наистина считам, че именно играта и въображението са онзи живец в човешката природа, който би могъл да породи не просто промяна в личностното мислене, но и да допринесе за развитието на човешката цивилизация като цяло. Играта е най-непринуденото поведение не само при човека, но и при някои животни с по-развита нервно-мозъчна система, в което при по-внимателно и целенасочено наблюдение можем да открием зачатъка на някаква разумна мисъл и дори инстинктивна логика, което пък на свой ред, само по себе си, е в основата и на света, който познаваме, или който поне си мислим, че познаваме. Играта е онази форма, при която природната енергия се превръща в творчески заряд, а оттам и в творчески акт като предпоставка за някаква съзидателна дейност.
Трудно ли се прави изкуство в България, по-специално театър?
Значимото изкуство, което предполага в себе си ядката за развитието на социума, навсякъде е привилегия на малцина избрани от Божествената енергия на Вселенския разум. Не бих могъл да кажа къде точно се изчерпва силата на обикновения творчески акт и кога на практика се ражда значимостта на изкуството, но от своя незначителен опит като обикновен театрален зрител, бих могъл да заявя, че рядко съм бил душевно разтърсван, или идеологически развълнуван от сюжетите, които съм гледал, и то не защото не са били добри спектакли сами по себе си от гледна точка на художествеността, а най-вече заради темите, които са ме вълнували в конкретния момент, и които така и не съм откривал в драматургията на въпросните представления.
И все пак, за да се появи голямо и социалнозначимо изкуство, освен творческите усилия на духовно мощните личности, трябва да има и наличие на нужда в даденото общество или група от хора, които да търсят спасение в истината. Що се отнася до пиесите в сборника, не бих могъл да кажа дали и доколко са изкуство, което би могло да заеме своето достойно място в света на българския театър, но със сигурност са някакъв опит за драматургия, която не би могла да се определи като конфекция, а още по-малко и като материал за „халтура” (нискоразрядна форма на творчество, с посредствени художествени параметри).
Имате богата биография, разкажете ни малко повече за себе си – откъде тръгнахте, как избрахте професия, по какви пътища ви поведе тя и защо още сте й верен?
Всичко е относително и изобщо не се чувствам като човек с наистина богата творческа биография, камо ли със социално значима такава. Но не отричам, че поне мечтите ми някога са били големи. Литературата никога не е била водещата художествена форма, посредством която да се изразявам и освобождавам от личностните си психо-емоционални положително-негативни натрупвания.
Започнах да се занимавам почти случайно с драматургия, или по-скоро с опитите да напиша някакъв драматургичен текст, още като студент през далечната 2001 година, когато учех Английска филология. Бях провокиран от филмираната постановка “True West” (Истинският Запад) по едноименната пиеса на големия американски драматург Сам Шепърд, която по онова време анализирахме с преподавателя ни по „Драма” в университета – г-н Дженкинс от САЩ. Имах сходни проблемни ситуации като тези на героите и тогава се породи у мен желанието да напиша нещо подобно, но вероятно не само за да се „пречистя” от душевното напрежение посредством мисловната виртуална игра с въображението, но вероятно и за да задоволя нуждата си да се превъплъщавам в комично-романтични или героични образи, които обичах да създавам в игрите си още като дете.
Първата ми артистична проява на театрална сцена като актьор все пак се случи две-три години по-рано отново в същия университет, само че по повод празника „Денят на Земята” – 22 април.
Разбира се, този първи самодеен опит да напиша пиеса си остана незавършен по ред субективно-обективни причини, въпреки че бях написал цели три действия и трябваше само да премина към развръзката и финалните сцени. Но така или иначе, пиесата я завърших няколко години след това, като междувременно започнах да пиша и друга пиеса, която също не завърших отново по обективни причини като незрялост, младост, неопитност, тъй като темата беше повече от сериозна – войната.
Така дойде 2005 година, когато след няколко неуспешни кандидатствания по специалностите „Кино и Театрална режисура” към Националната академия за филмово и театрално изкуство – НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, София, реших на шега да опитам и в специалността „Драматургия”. Най-странното обаче беше, че въпреки липсата на всякаква елементарна подготовка за кандидат-студентските изпити, бях приет, и то на второ място в класирането. Наистина не можех да повярвам, че ми се случваше така ненадейно и така необяснимо. Но както винаги процесите са закономерни и нищо случайно няма на този свят. Впоследствие си дадох сметка, че Айзенщайн, Довженко, Пудовкин и другите големи теоретици на киното от зората на 20. век, както и основоположниците на теорията за театралното изкуство като К.С.Станиславски, Вс.Мейерхолд, Антонен Арто, Гордън Крейг и някои други, чиито научни трудове бях чел, докато пребивавах известно време във Варна в периода 2002-2003 година, бяха изиграли своята роля за формирането на някакви, макар и примитивни мисли, усет и разбиране за киното и театъра у мен.
Но да се върнем на въпроса за професията и защо съм и останал верен. За мен, драматургията не е професия, а преди всичко игра и забавление, донякъде психологическа автотерапия, и чак на последно място евентуално професия. Пътищата, които човек може виртуално да опознае и пропътува чрез въображението си, наистина са безбройни и още повече интересни и завладяващи. Със сигурност винаги са полезни и за мен самия като личност, защото ме провокират да търся и да откривам неща, които вероятно никога не бих постигнал и познал в живота, но и неща, които никога не бих искал да ми се случат. А в измисления свят на въображението всичко е възможно и най-вече е почти безболезнено за автора, поне физически.
Трудно ли се пише една пиеса? И какъв е творческият процес при вас – ставате, правите кафе, грабвате химикал и лист? Или?
Няма лесни неща. Но за разлика от други човешки дейности, там където има творчество, има и игра, а следователно и удоволствие, защото свободата на въображението е почти абсолютна и това е именно усещането за неопределеност и безкрай – състояние на душата, което в общи линии се доближава до представата ни за Създателя и Вселената. Що се отнася до самия творчески процес или начина ми на писане, не бих казал, че спазвам винаги някакви ритуали и часове, или конкретни „свещени” за мен места за писане. Схемата е сведена до основните етапи при подготовката за писане, които няма как да бъдат пропуснати, дори и целенасочено да искам да ги пренебрегна, за да ускоря процеса. Дали ще си направя кафе, дали ще си отворя бутилка с уиски преди това, дали ще съм си направил сутрешната гимнастика или пък ще съм излязъл на разходка в парка или среща с приятели, е без значение, ако преди всичките тези битово-житейски нужди, аз не съм бил провокиран от нещо в ежедневието, в което да съм прозрял сериозен проблем, да не кажа заплаха за обществото, и което вече да не се е превърнало в идея за ситуация, която да даде смисъл за написването на каквато и да било пиеса. Това е основното. В случай, че вече има идея или конфликтна ситуация, тогава следва етапът на размишление и обогатяване на ситуацията, конкретизиране на героите или участниците в основната централно-тематична сцена, смисъла и значимостта на проблема или темата и т.н. Този етап от процеса може да бъде изминат навсякъде, стига да няма излишни странични дразнещи фактори, защото това е именно началото на играта с въображението, когато се проявява любопитството на автора, когато все още нищо не зная за героите, за техните взаимоотношения, за техния живот и изобщо докъде може да стигна в откритията си за света посредством мисловното занимание. Този първи етап е особено важен, именно заради нуждата да бъдем свободни и да не се ограничаваме в размишленията и представите си за света. След това започва етапът на предварителните проучвания по основното съдържание или темите засегнати в първоначалната сцена, носеща идейната ядка на цялата пиеса. Химикалът и листът са почти задължителни още от самото начало, но сядането пред компютъра, с цел писане, може да изчака дотогава, докато основната фабула на драматургичния разказ не се е оформила в главата ми, поне в някакъв относително груб, но същевременно ясен и категоричен вариант. Разбира се, записките на спорадичните хрумки, които биха могли да възникнат по време на размишленията по дадената ситуация, са задължителни, макар и често да са следствие от привидния хаос на мисли. С други думи, докато основната идея и замисъл на пиесата не са изяснени като сюжетно-драмтургична конструкция в главата ми, не сядам да пиша каквото и да било, защото освен че евентуалният натрупан драматургичен материал в главата ми вероятно не е достатъчен за да мога да го развия и обогатя с помощта на въображението си, също така и вероятно не бих могъл да съм напълно сигурен, каква допълнителна материя ще трябва да проуча, за да постигна относително познание в дадената област или сфера от живота, така че въображението ми да не изгради някаква повърхностна и наивна представа за новата измислена и сътворена от мен действителност, а тя да бъде възможно най-правдоподобна и близка до самия живот.
Оттам нататък следва етапът на систематизиране на новата информация, уточняване на героите, евентуални възможни сцени и епизоди по действия и т.н. Правя си план с точки и подточки, които да следвам като ориентир, а същевременно и да провидя донякъде и самия обем на пиесата като възможен брой действия, значимостта на сцените, техния характер, структурното им подреждане и т.н. както и да нахвърлям основните предистории на самите герои, без които всякакъв опит за писане би бил лутане в тунел без изход и светлина. Самото писане на диалозите и ремарките започва на много по-късен етап, когато основната подготовка е извършена и сюжетът вече е „заживял” въображаемо в главата ми.
Какъв ще бъде пътят на пиесите от сборника ви оттук нататък?
Първото, което ми се иска да се случи, е сборникът да достигне до повече читатели, по възможност част от които да са професионалисти в областта на театъра или киното. Оттам нататък бих могъл да се надявам, че някой от тях би могъл да се заинтересува от някоя пиеса и да реши да я постави, или най-малкото да я препоръча на даден театър, където да бъде поставена. Всичко това обаче са само надежди и пожелания, но не и толкова истински възможности за реализацията на театрални спектакли по пиеси от сборника. Причините да мисля по този начин са повече от обективни и дори субективни, но този проблем не е отсега и вероятно няма да бъде решен скоро.
Нужна е сериозна театрална реформа, която да осмисли изначало смисъла на театралното изкуство в нашето общество и едва след това да се търсят механизмите и начините кое как, къде и кога да се случи, и от кого да се извърши. Театралните институции не могат да са просто фабрики за производство на конфекция, макар и прилично добра понякога, а истински храмове на Мелпомена, където човек да може да се надява, че като влезе вътре би имал шанс за спасение и изцеление на душата си, а когато вече е излязъл навън след представлението да може да диша по-спокойно. В противен случай, театърът ще продължи да си затъва в бездънното блато на самодоволството и самозаблудата, че е полезно за развитието на обществото и превръщането на човека в по-благородно и разумно същество.
За съжаление, напоследък по мои наблюдения, българската драматургия не предлага особено изключително сюжетно-тематично съдържание, което да е не само проблематично, но и още повече да е социално значимо. Разбира се, има много стари пиеси, които донякъде компенсират този вакуум, но в края на краищата вече сме 21. век и всяко време се нуждае от своите си герои. Нужна е нова драматургия, но не толкова като самоцелен експеримент с формите и съдържанието, а преди всичко като мислене и философия, като търсене и откриване на проблеми, които не само, че съществуват в социума, но и са твърде страшни и вредни за живота на обикновения и нормален човек.
Засягате не само настоящето и бъдещето, но и миналото. Какво обаче e вашето послание към времето и хората днес?
Във всичките пиеси има някакво относително място за любовта и смисъла да бъдем човеци. Не казвам, че е възможно всички да се харесваме, камо ли да се обичаме, но поне трябва да се съобразяваме с факта, че сме само нищожни частици от чудото наречено живот, и че всяко наше действие, което би могло да навреди на обществото, или на някой човек, който не е виновен за нищо, е не просто безобразно безразсъдство, но преди всичко престъпление спрямо Божествената енергия, поради която съществуваме на този свят!
Като човек и творец, за вас кое е най-ценно? Кое е онова, което искате да оставите като послание и да се предаде нататък?
Преосмисляне на понятието човек и представата за себе си, проектирана в това понятие. Осъзнаване на разума като средството, което може да ни доближи до Бога, или по-просто казано, до доброто. Всичко останало е безсмислено, ако хората продължат да живеят с моделите отпреди Христа!
