От 6 години Мартин Жерков води обучения в България и чужбина на различни теми, свързани с личностното и професионалното развитие. Описва себе си като интроверт, на който често му се налага да бъде екстровертен. Предпочита тиха вечер с книга в ръка пред шумно парти. Психологията е неговата страст и е благодарен, че може да споделя полезна информация за нейното приложение в ежедневието. Откакто се помни, негов идол е Еминем, все още пази касетките с албумите му. Обожава да пътува и да изследва нови култури и забележителности, особено тези, свързани с античността. Фен е на настолните и компютърните игри. Страда, че не му стига времето за Dungeons & Dragons.
Разкаже ни малко повече за обученията, които правите – как се зароди идеята, какво ви мотивира, как избирате темите си?
Всъщност идеята се появи доста естествено. Имахме проекти по програмата „Еразъм+“, в рамките на които трябваше да организираме кратки събития в София, и така започна всичко. Постепенно обаче това се разви в нещо много по-голямо. Целта на обученията, които правим, е да помагат на хората да се развиват както личностно, така и професионално. Не искаме просто да даваме готови техники от типа „направи това и ще проработи“. По-скоро се стремим да навлизаме по-дълбоко в механизмите. Защото когато човек разбере как нещо работи, може сам да намери решения и подходи, които са подходящи точно за неговата ситуация.
Основата на обученията ни са научни изследвания от психологията и невронауката. Това е фундаментът, върху който стъпваме. В същото време се стараем информацията да бъде представена по начин, който е едновременно практичен, полезен и достатъчно задълбочен.
Темите, които разглеждаме, са доста разнообразни. Например как можем да стимулираме невропластичността, за да учим по-ефективно, какво представлява емоционалната интелигентност и как емоциите влияят върху вземането на решения. Понякога те буквално изкривяват начина, по който възприемаме реалността. Говорим и за това как мозъкът изгражда представата си за света и как нашите очаквания участват в този процес. Разглеждаме още теми като благополучието, навиците и много други.
Най-голямата мотивация идва от това, че виждаме реална промяна в начина, по който хората започват да мислят след тези обучения. Те не просто научават нова информация, а започват да гледат на нещата по различен начин.
Има голям интерес към тях. Според вас на какво се дължи това – на засилващия се все повече интерес на хората към учене през целия живот или на желанието им да се образоват по неформален начин, търсейки креативно и критично? Или на трето, съвсем различно?
Според мен е комбинация от няколко неща. От една страна наистина се засилва интересът към ученето през целия живот. Все повече хора усещат, че образованието не приключва с университета и че има смисъл постоянно да развиват нови знания и умения.
От друга страна мисля, че хората търсят и по-различен начин на учене. В традиционното образование често информацията се поднася доста сухо, докато в неформалните обучения има повече диалог, примери от реалния живот и пространство за задаване на въпроси. Това прави процеса по-жив и по-ангажиращ.
Има и още нещо. Темите, които засягат психологията, начина, по който работи мозъкът, емоциите и решенията, са неща, които всеки човек преживява ежедневно. Когато хората започнат да разбират тези процеси, те виждат директна връзка с живота си. Мисля, че именно това прави интереса толкова голям.
Какво точно означава невропластичност?
Невропластичността е способността на мозъка да се променя и адаптира през целия живот. Дълго време учените са смятали, че мозъкът е сравнително фиксирана система и че след определена възраст почти не може да се променя. Днес знаем, че това не е така. Мозъкът постоянно изгражда нови връзки между невроните, пренарежда съществуващите мрежи и дори може частично да компенсира увреждания.
Много впечатляващ пример за това е историята на Педро Бах-и-Рита. През 1959 г., на 65-годишна възраст, той преживява тежък инсулт, който парализира половината му тяло и води до загуба на говор. Лекарите не очакват сериозно възстановяване, но след около година интензивна рехабилитация той постепенно започва да възвръща функциите си. Подобрението продължава и през следващите години, а по-късно той дори отново се движи активно. Умира през 1969 г. от инфаркт по време на планински преход в Колумбия. При аутопсията се установява, че голяма част от нервните пътища, които обикновено отговарят за движението, са били силно увредени. Това означава, че мозъкът е намерил нови начини да организира функциите си.
Тази история силно повлиява и на неговия син Пол Бах-и-Рита, който по-късно става един от пионерите в изследването на невропластичността.
Интересното е, че през историята хората винаги са описвали мозъка чрез най-напредналата технология на своето време. В античността Гален го сравнява със система от кухини и канали, по които се движи „животински дух“. През XVII век Рене Декарт го описва като хидравлична система, подобна на фонтани и водни автомати. През XIX век мозъкът започва да се сравнява с електрическа телеграфна мрежа, а през XX век с компютър, който обработва и съхранява информация.
Днес обаче много учени използват друга метафора. Мозъкът не е статична машина, а по-скоро прилича на динамична джунгла, сложна мрежа, която непрекъснато расте, променя се и се самоорганизира. Именно тази способност за промяна и адаптация наричаме невропластичност.
По какъв начин невропластичността променя представите ни за способностите на мозъка?
Невропластичността променя начина, по който гледаме на възможностите на мозъка. Дълго време се е смятало, че мозъкът се развива основно в детството и след това остава сравнително непроменен. Съвременните изследвания показват, че той запазва способност за адаптация през целия живот.
Това означава, че нашите умения, навици и дори начинът, по който мислим, не са напълно фиксирани. Чрез обучение, нов опит и целенасочена практика мозъкът може постепенно да променя начина, по който функционира. Скоростта на учене обаче не остава една и съща през целия живот. След около 25-годишна възраст невропластичността постепенно намалява и усвояването на нови умения може да се случва по-бавно.
Въпреки това мозъкът продължава да запазва определено ниво на пластичност. Изследвания показват, че дори в напреднала възраст могат да се образуват нови неврони в хипокампуса. Хипокампусът е мозъчна структура, която играе важна роля в ученето и паметта, защото участва в създаването и съхранението на нови спомени. Неврогенезис в тази област се наблюдава дори при хора над 80 години, макар и в много по-малка степен.
Всичко това променя и представата ни за човешките способности. Вместо да ги разглеждаме като нещо окончателно определено, започваме да ги виждаме като процес, който може да се развива и променя през целия живот.
Можете ли да дадете примери?
Да, има много впечатляващи примери, които показват колко адаптивен може да бъде мозъкът.
Един от тях е Матю Щуцман. Той е роден без ръце и използва краката си за почти всички ежедневни дейности, включително и за стрелба с лък. През 2015 година поставя световен рекорд за най-дълъг точен изстрел с лък от 283,47 метра. При хора, родени без ръце, поради липсата на сигнали от тях и интензивната употреба на краката, мозъкът постепенно пренарежда своите мрежи. Областите, които обикновено участват в контрола на движенията на ръцете, започват да се използват за контрол на краката. Така движенията на краката могат да станат изключително прецизни, фини и автоматични.
Друг впечатляващ пример е Даниел Киш. Той губи зрението си на 13-месечна възраст заради рак на ретината. Като дете развива способност за ехолокация чрез щракания с езика, което му позволява да възприема обектите около себе си по начин, подобен на този при прилепите. Така той може да кара велосипед, да катери планини и да се движи самостоятелно в непознати градове. При слепи хора части от мозъка, които обикновено обработват зрителна информация, могат да започнат да обработват звук и допир.
Има и примери, които показват колко силно средата влияе върху развитието на мозъка. Оксана Малая е родена през 1983 година в Украйна и е изоставена от родителите си на тригодишна възраст. В продължение на години тя живее сред кучета. Когато е открита на седем години и половина, тя не може да говори и проявява поведение, характерно за куче, като ходене на четири крака, лаене и спане на земята. Този случай показва колко силно преживяванията и средата могат да оформят развитието на мозъка в ранна възраст.
Друг известен случай е този на Камерон Мот. Поради тежко мозъчно възпаление, което причинява постоянни припадъци, на шестгодишна възраст ѝ е премахнато цялото дясно полукълбо на мозъка. Въпреки това тя успява да се развие сравнително добре, защото мозъкът реорганизира част от функциите в останалото полукълбо и засилва връзките между различните мозъчни региони.
Всички тези примери показват едно и също нещо. Мозъкът не е статична структура, а динамична система, която може да се променя и адаптира през целия живот.
Как мозъкът създава усещането ни за реалност и как в определени условия може да бъде подведен?
Още в древността философът Платон описва идея, която е изненадващо близка до съвременната наука за мозъка. В неговата известна алегория за пещерата хора са оковани в тъмна пещера и виждат само сенките на предмети, които се прожектират върху стената пред тях. Тъй като никога не са виждали самите предмети, те започват да приемат сенките за истинската реалност.
По подобен начин работи и нашият мозък. Той е буквално затворен в тъмна „пещера“, която наричаме череп. Мозъкът не може директно да види, чуе или докосне външния свят. До него достигат единствено електрически сигнали от сетивните органи.
Във външния свят всъщност не съществуват цвят, звук, мирис, вкус и допир в начина, по който ги преживяваме. Съществуват физични и химични стимули като фотони, вибрации, молекули, налягане и температура. Когато сетивните ни органи регистрират тези стимули и мозъкът ги обработи, ние ги преживяваме като цветове, звуци, мириси, вкусове и усещания за допир. Те са начинът, по който мозъкът интерпретира сигналите, които получава.
Проблемът е, че тези сигнали често са ограничени и двусмислени. Сходни сигнали в мозъка могат да бъдат породени от различни източници във външния свят. Затова мозъкът постоянно прави предположения за това какво се случва около нас.
Добър пример са цветовете. Предметите отразяват различни светлинни вълни в зависимост от осветлението около тях. Ако мозъкът не тълкуваше тази информация и не компенсираше промените в светлината, един и същи предмет би изглеждал напълно различен на цвят при различни условия.
Понякога тези предположения се оказват погрешни и тогава възникват илюзии. Те не са просто любопитни трикове на възприятието. За учените те са изключително ценни, защото чрез тях могат да разберат по-добре механизмите, чрез които мозъкът изгражда нашето усещане за реалност. Всъщност всичко, което преживяваме, е най-доброто предположение на мозъка за това какво се случва във външния свят.
Съвременните открития от когнитивната психология и невронауката разкриват как очакванията ни оформят това, което възприемаме? Как се случва?
Съвременните изследвания в когнитивната психология и невронауката показват, че мозъкът не е просто пасивен приемник на информация. Той активно предсказва това, което ще възприемем.
Мозъкът изгражда вътрешен модел на собственото ни тяло въз основа на миналия опит. Чрез този модел той постоянно прави предположения за най-вероятните сигнали, които ще достигнат до него от сетивата. С други думи, мозъкът предвижда какво най-вероятно ще видим, чуем, помиришем, вкусим или усетим.
Затова някои учени описват възприятието като своеобразна „контролирана халюцинация“. Мозъкът непрекъснато създава вътрешно предположение за света, а сигналите, които идват от сетивата и тялото, коригират това предположение, когато има разминаване.
В този процес ключова роля играе паметта. Тя не служи само за съхраняване на миналото. По същество паметта е система, ориентирана към бъдещето. Тя съхранява предишни преживявания и закономерности, които мозъкът използва, за да прави по-точни предсказания за това какво ще се случи следващо.
Важна роля има и вниманието. То е механизмът, чрез който мозъкът определя на коя информация да даде по-голяма тежест. Понякога приоритет получават вътрешните предсказания, а друг път сигналите, които идват отвън. Чрез този процес мозъкът решава върху какво да се фокусира и кои сигнали са най-важни за нашето поведение.
Колко силно мозъкът зависи от сетивната информация се вижда ясно и при крайна изолация. Например затворниците, държани в изолатора „Дупката“ на Алкатраз, са били подложени на почти пълна сензорна и социална изолация. При такива условия мозъкът получава много малко сигнали от външния свят. В резултат на това при някои хора се появяват тежки психични нарушения и дори халюцинации, защото мозъкът започва сам да „запълва“ липсващата информация.
Затова очакванията и предишният ни опит могат силно да влияят върху това, което възприемаме. Те оформят начина, по който мозъкът интерпретира сигналите от света и често определят какво всъщност ще забележим в дадена ситуация.
Бихте ли споделили научни открития и ефективни техники за стимулиране на невропластичността, които ни помагат да учим по-бързо и ефективно?
Да, има няколко много интересни научни открития и техники, които могат да подпомогнат невропластичността и да направят ученето по-ефективно.
Една от тях е свързана с ролята на миризмите и звуците при запаметяването. Когато учим нова информация, мозъкът създава връзки между различни сигнали, които присъстват в средата. Ако по време на учене използваме специфична миризма или звук, които не срещаме в ежедневието и не ни разсейват, мозъкът започва да свързва тази информация с тях. Интересното е, че същият сигнал може да бъде използван и по време на сън.
В един експеримент с 54 ученици част от тях поставят ароматни пръчици с аромат на роза на бюрата си, докато учат английски език. След това същият аромат е използван и по време на сън. Резултатите показват, че миризмата служи като своеобразен спусък за паметта и стимулира хипокампуса, мозъчната структура, която участва в запаметяването. Учениците показват около 30 процента подобрение в ученето.
Друга ефективна техника е свързана с ролята на грешките в ученето. Често се опитваме да ги избягваме, но всъщност те са важен сигнал за мозъка, че се намира в режим на учене. Полезно е в началото на ученето да отделим част от времето, например около 15 процента, за работа с по-труден материал и за правене на повече опити и грешки. Този процес активира механизми в мозъка, които подпомагат изграждането на нови връзки между невроните.
Интересното е, че подобен ефект може да се постигне и чрез движение. Ако преди учене правим движения, в които не сме добри или които нарушават баланса на тялото, това също стимулира невропластичността. Примери могат да бъдат йога, гимнастика, танци, стоене на ръце или други упражнения, които поставят тялото в нови или нестабилни позиции. Усещането за загуба на баланс предизвиква освобождаване на химикали в мозъка, които подпомагат ученето.
Тези химикали могат да останат активни повече от час след подобни упражнения. Това означава, че в този период мозъкът е особено подготвен да учи и да създава нови връзки. Именно затова комбинирането на движение, грешки и подходяща среда за учене може значително да подобри начина, по който усвояваме нова информация.
