Днес се навършват 94 години от рождението на един от най-нежните български поети – Давид Овадия. Той е участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Партизанин от Втора средногорска бригада "Васил Левски". Български поет и преводач на поезия. Давид Хаим Овадия е роден на 1 декември 1923 г. в гр. Кърджали.
Да си припомним едни от най-красивите му стихове:
Аз вярвам в мълчаливата любов
Без думи, без красиви обещания,
без упреци, без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдане,
в сподавения порив на кръвта.
Очи, в които погледа не гасне,
докосването нежно на ръце
от клетви, от несдържан плач по ясно
говорят на човешкото сърце.
Тя всичките прегради побеждава!
Тя – вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще отминеш, ще забравиш?
Аз вярвам в мълчаливата любов.
***
Защото те обичам,
затуй си ти красива
и другите те гледат
със поглед възхитен.
Защото те обичам,
затуй оставаш млада,
без бръчки под очите,
без косъм посребрен.
Защото те обичам,
затуй си ти красива!
Но не бъди надменна
и хитра не бъди!
Умре ли любовта ми,
презре ли те сърцето,
за миг ще остарееш
и погрознееш ти!
***
Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас…
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата – и пия…
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
… Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен – в нощта,
в дъжда – навън …
***
На сватбата – в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива –
ще дойда аз – нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!
С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
"Това е той… това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?"
Лицето на любимият ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.