Проф. Крикор Степан Азарян е български режисьор от арменски произход. Режисьорската му кариера най-трайно е свързана с театър „Българска армия“. Той е и дългогодишен преподавател по „Актьорско майсторство и режисура“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Роден е на 15 март 1934 година в Пловдив, а на днешната дата през 2009 г. си отива от тази свят. Завършил е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, „Актьорско майсторство и режисура“ през 1966 г., след което продължава обучението си в Москва и Ленинград. Работил е най-дълго във Военния театър, а също – в Народния, Сатиричния, Театър „София“, Пловдив, в театри в Москва, Битоля, Варшава и др.
Прочути са постановките му по Чехов, но освен тях е поставял пиесите „Януари“ и „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Дванайсета нощ“ и „Крал Лир“ от Уилям Шекспир, „Дневникът на един луд“ от Николай Гогол, „Уестсайдска история“ от Лоуръндс и Леман, „Петрол“, „Автостоп“ и „Кълбовидна мълния“ от Иван Радоев, „От земята до небето“ от Никола Русев, „Дело“ от Сухово-Кобилин, „Последен запис“ от Самюъл Бекет, „Самоубиецът“ от Н. Ердман, „Хенрих IV“ от Луиджи Пирандело, „Буре барут“ от Деян Дуковски, „„Белградска трилогия“ от Б. Среблянович, „Бая си на бълхите“ и „Продавате ли демони?“ от Боян Папазов, „Трамвай Желание“ от Тенеси Уилямс, „Пътеки“ от Николай Хайтов и много други.
Ученици на проф. Азарян са звезди на театъра като Владимир Люцканов, Мариус Куркински, Петър (Чочо) Попйорданов, Валентин Танев, Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Рени Врангова, Галин Стоев, Койна Русева, Стефка Янорова, Лилия Абаджиева, Анастасия Ингилизова, Димитър Маринов. Негови асистенти в НАТФИЗ са били Тодор Колев и Иван Добчев.
Получавал е всички български театрални награди. Удостоен е с почетен „Аскеер“ (2004), както и наградата „Икар“ на Съюза на артистите в България в категорията „Режисура“, за спектакъла „Чайка“ на Театъра на българската армия (2008). Почетен професор на Нов български университет от 2006 г. Неговото име носи театър „Крикор Азарян“ в НДК.
След смъртта на Азарят неговата съпруга – известната поетеса Валентина Радинска, издава книгата "Ние с Коко: Крикор Азарян отблизо". За нея тя споделя: „Защо написах тази книга? За мен нямаше нищо по-естествено от желанието да бъда още малко, макар и под друга форма, с любимия човек, когото загубих… Писах я бавно, с продължителни прекъсвания, с много колебания – исках да покажа оня Крикор Азарян, когото малцина познават; да оставя завинаги върху хартията прекрасните мигове и любовта, която Бог ни даде, както и изпитанията, през които преминахме… Исках да разкажа и за преживяванията от последните ни няколко години с Коко – времето на битката му с коварния противник, когото все пак в последна сметка той победи, както и за изумителния и достоен начин, по който го направи. По пътя, който извървях, докато пишех, неколцина близки приятели ме подкрепяха, съветваха и насърчаваха. На тяхното неуморно съпричастие тази книга дължи много. Благодаря им от сърце!”
Книгата разказва за последните години на Крикор Азарян, за борбата му с коварната болест, както и за покойния им син Степан. Малко преди да падне в неравната битка с рака, Крикор преживява кошмара да погребе болното си от церебралната парализа дете, за което той и съпругата му се грижат непрестанно през целия му близо 20-годишен живот. Коко дори определя тези мъчителни години като най- щастливите в семейния им живот. Един от най- близките приятели на режисьора, както и негов кум Тодор Колев прекратява взаимоотношенията им в последните години на живота му и двамата така и не се помиряват, поне не на този свят.
През 2005 година Азарян е изгонен позорно след 30 години преподаване в академията за театрално и филмово изкуство, което предизвиква яростна съпротива сред студентите на професора. Сред тях са Чочо Попйорданов, Деян Донков, Христо Мутафчиев, Стефка Янорова и останалите бивши и настоящи тогава негови възпитаници показват неизмеримото уважение към своя учител и застават до него в тази обида срещу големия български режисьор и човек. В твърдостта си биват оприличавани на „тайно братство“.
Валентина Радинска споделя за съпруга си: "Аз не съм била студентка на Крикор Азарян. Но бях негова ученичка. Той беше моят Учител по Живот. Водеше ме през лабиринтите му и през трънливите му пътеки с лекотата и мъдростта на магьосник, който притежава вълшебна пръчица. А той имаше такава пръчица – това беше неговото сърце: най-доброто, най-щедрото и най-голямото сърце на света. Но съдбата реши друго. Господ го назначи в Небесния театър. Коко завинаги ще остане висок образец и мярка".
Публикуваме 10-те закона на Крикор Азарян, записани в дневника му, пазен от актьора Чочо Попйорданов и извадени на бял свят след неговата също така ненавременна смърт:
1. Бъди в мир със себе си.
2. На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш.
3. Да си на сцената не трябва да е задължение, нито пък само възможност за изява, а преди всичко вътрешна духовна потребност.
4. На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа.
5. Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти, емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи.
6. Не забравяй, че не знаеш нищо от онова, което предстои да се случи.
7. На сцената се мисли и действа, а чувствата идват сами – стига да имаш душа на артист.
8. Не ти си важен, важно е това, което правиш.
9. Да си съвременен – това значи да си необичаен и неочакван в постъпките и в реакциите си. Но това не значи да не си мотивиран и да липсва логика. И тук е разковничето: да вдигаш летвата на неочакваното до невероятност, въпреки съществуващите закони на гравитацията.
10. Това, което респектира и възторгва зрителя, е лекотата и простотата, с която артистът прави нещата.