Историята на проф. Иван Бързаков е достойна за роман, в който знаменитият мотив на Петьофи, че “Две неща ми трябват на земята/и те са любовта и свободата./Жертвал бих живота за любов,/любовта да дам за свободата съм готов!”, се вплита с размишленията за живота на вечния изгнаник – в чуждата страна или в родината, след завръщането си в нея. Философското му обобщение на живота е, че днес е резултат от вчера, но изгнанието е вечно, пише Монитор.
Смята, че отнемането на земята при народната власт е разделяне на българина от корените му. А унищожената връзка превръща хората в градски лумпени. Затова сега България има над 2 млн. емигранти, които са изгнаници за цял живот, независимо къде са – в чужда страна или в родината си.
Роден в София, където е съученик с Бисер Киров, Бързаков следва английска, а след това завършва българска филология в СУ. Признава, че преди през 2013 и 2014 година да стигне до две номинации за Нобелова награда за литература, едва ли си е представял как бурно ще се развие животът му, започнал многообещаващо в някогашна социалистическа България. На 23 години е най-младият редактор на двутомника “Винсент Ван Гог”.
Из писмата на художника до брат му Тео”, издаден на 80 езика. Две години по-късно участва в превода на пиесата “Дните на комуната” от Бертолд Брехт, която веднага се играе в Народния театър. Работи като преводач, преподавател по английски и изнася лекции по естетика, публикува статии, литературни и филмови рецензии и поезия в тогавашните специализирани вестници и списания. Като преподавател прилага уникалната сугестопедия на д-р Георги Лозанов.
Привлича вниманието на ДС и е нарочен, че не изтъква в работата си примери от съветския челен опит, а набляга на западни учени и теории, като си създава куп главоболия с властниците. За това време Бързаков казва, че е “ерата на свръхтоталното робство, несъвместима с всички човешки ценности”. Затова, още не съвсем осъзнато, прави опит още 19-годишен да избяга в Свободния свят, като възнамерява от района на някогашния град Мичурин, днес Царево, с плуване по Черно море да се прехвърли в Турция. Разболява се и това проваля идеята му за бягство. Милицията го залавя в тоалетна на плажа, откарват го в ареста в Бургас, където отнася солидна порция бой, и от там го изпращат в столицата, където се намесват роднини и го освобождават. Но му остава досие в ДС. “Не доказаха, че съм правил опит да бягам в чужбина, но си имаха едно наум. Защото само мисълта за бягство по онова време беше престъпление и някои други платиха с живота си за това”, припомня днес професор Бързаков.
Второто му успешно бягство е на 33 години, когато през 1976 г. успява да подлъже ДС полковник, че отива на международен форум в университета в Краков и в документите не се посочва маршрутът му. Вариантите са през Румъния, откъдето няма как да избяга на Запад, или през Югославия. И той избира втория, защото има по-добри възможности за емиграция. На 9 септември е на пристанище Копер в Словения, но решава, че за свободата му е необходима по-подходяща дата. На следващия ден обаче в Адриатическо море вилнее гръмотевична буря, но свободният свят е на крачка от него – само на десетина километра отсреща е италианският град Триест.
Съблича официалния си костюм, който оставя под една скала и влиза в морето към 18,30 часа. Плува 11 километра в нощната буря сред светкавиците до полунощ, а когато се озовава на бленувания бряг, установява, че всъщност е още на територията на Югославия, току пред граничния пункт с Италия. В проливния дъжд вижда много близо силуетите на италиански граничен патрул с куче и с риск да бъде застрелян от югославската охрана хуква гол, само по плувки, към италианците и благополучно достига Обетованата земя. След два емигрантски лагера в Италия на следващата година се озовава в САЩ.