С годините думата сякаш започна да изпада от употреба в българския език и беше заменена с къде по-неприятни: корумпиран, престъпник, измама и други. Тях чувахме по-често, отколкото тази така отличаваща – герой.
Бедствието, което сполетя Варна, Добрич и Велико Търново обаче хвърля нова светлина. Въпреки че сме се превърнали в индивидуалисти, след потопа от 19 юни, ясно стана едно: в България е пълно с герои. Ние рядко говорим за тях, защото ежедневието ни е пропито с “черни” теми. Все по-често говорим за некомпетентно управление (без значение на кое правителство), бедност, безработица. И така сякаш позабравихме, че в своята същност и душевност българинът винаги е бил, и винаги ще бъде герой.
В последните дни България изживява шока от бедствието. Съчувстващи, уплашени от безмилостната природа, хората в цялата страна преживяват трагедията заедно с пострадалите от потопа.
Това са българите, с които се гордея. Това са тези, които са герои въпреки всички онези неприятни думи, които ежедневно ни влизат в употреба.
Тези, които се включиха в благотворителните кампании – дали с SMS, дали с финансов превод по банков път, дали чрез дарение на дрехи, храни и други – това са тези, които са доказателство за българския дух, с който се гордеем толкова много. Онзи белег за българския лъв, който всеки носи в себе си.
Добрите хора
“Добрите хора за щастие жадуват, плача си крият, все се смеят, подаръци с последен лев купуват, но с жест да поднесат умеят!” – написал е Дамян Дамянов.
Ежедневието ни наложи рядко да говорим за тези добри хора, като Иван например, чиято история разказа негова приятелка. Иван, който тръгна от работа и събра последните си принадлежности, за да отиде на място във Варна и да бъде полезен на пострадалите. Той остана без работа, но пред доблестта му милиони останаха безмълвни.
Защото: колко малко трябва, за да си добър. И защото: колко много коства да си герой.
И баба Кера от село Бисер пробуди гордостта ни, защото макар и със скромна пенсия, жената се отказа от последните си 50 лева, които даде на пострадалите във варненския квартал “Аспарухово”.
Васил Петков пък не се замисли за живота си и с риск за него спаси 4 души в Дебелец, където водите също причиниха сериозни щети.
Когато си говорим за герои не можем да си позволим да пропуснем никого. Особено, когато помощта за варненци и другите засегнати от водните бедствия, достигна такъв мащаб.
Затова да обобщим:
За два дни, чрез кампанията на Нова телевизия с открита DMS сметка, за пострадалите се събраха повече от 600 000 лева. Организираната инициатива от БЧК пък събра над 120 000 лева до неделя. Общини започнаха да отделят от собствената си хазна – Пловдив дава 100 000 лева, Бургас мисли да се включи с 80 000 лева.
Стотици доброволци – дали организирани от местните администрации, или поели сами инициатива, тръгнаха към морската ни столица. Хванали лопати и кирки, повече от 700 души подадоха ръка – инвестираха собствен труд и усилия, показаха сърдечност и се включиха в почиствателните дейности в най-засегнатия варненски район, квартал “Аспарухово”.
Да, ето това е героизъм. Този, които се появява без да е потърсен, идва повикан от милосърдието и човечността, които въпреки бедността все още са будни у нас.
Да, това са българите, с които се гордея. Те живеят своя труден живот, минават през трудности и пазят в себе си нещо, които някои други са забравили. Тези, от които се срамувам.
Другите хора
Ако трябва да ги поставим под общ знаменател, макар че има риск за неточност, можем да ги наречем политици. Тези, които не пропуснаха да политиканстват по време на трагедията. Тези, които с пристигането си на мястото на инцидента първо гледаха да се оправдаят или да прехвърлят вината на някой друг. Защото властта им е скъпа.
Дали политическите махленски караници тръгнаха от кмета на Варна Иван Портних, който каза още в четвъртък вечерта: “Държавата я няма”, или отговорът на вътрешния министър в петък сутринта: “Да видим държавата ли я няма или кмета го няма”. Без значение е как и защо тръгна този спор кой къде е бил.
11 души загинаха, а още в началото на потопа проливният дъжд взе други две жертви – възрастен мъж и 5-годишно дете. Десетки останаха без домове. Шокът също няма как да се компенсира с политическите нападки местна-централна власт.
Да, това са хората, от които се срамувам. Защото за пореден път се доказа, че за властимащите обществото съществува само преди избори. Тогава сме нуждаещи се от тяхната помощ, тогава “плачат” за бедността, която се шири у нас, тогава обещават рози и шампанско.
Наглостта, с която сегашното правителство коментира темата за бедствието, в лицето на вицепремиера Даниела Бобева (“Може би за това трябва да ни поискате оставката, че не можем да спрем дъжда”), е неизмерима. Още по-малко, такива думи изрече и силовият министър Цветлин Йовчев. Подобни изказвания ме върнаха към януари 2012 година, когато тялото на Мирослава от Перник бе открито, а реакцията на тогавашния премиер Бойко Борисов беше: “От неговата заплата Цветанов (вътрешният министър Цветан Цветанов – бел. ред.) да купи три-четири пържолки телешко, да прати на кучето и да награди водача”.
Един въпрос се върти в главата ми: дори да допуснем политиканстването по време на трагедия, питам се къде остава чисто човешкото у хората на властта?
Освен дежурните заучени реплики за съболезнования човешкият елемент отсъства. Местна-централна власт (без значение от политически окраски) прекарват двойно повече време да прехвърлят вината за дадена трагедия един на друг.
Истината е, че трагедиите ще продължават да се случват и да взимат своите жертви. Защото без значение кое е правителството, нефункционалността ще се запази, особено по отношение на превенцията от бедствия и аварии.
Докато министър Йовчев “хвърля камъни” по кмета Портних заради това, което общината била или не била сторила, ситуацията не се променя – половин България живее в панелни блокове. Дори само преди 5 дни учени от БАН съобщиха, че при земетресение от 7 по Рихтер в столицата 4500 души биха загинали. И тогава сигурно виновен би бил кметът на София (без значение дали е Йорданка Фандъкова или друг).
Така политиката си мие ръцете, защото разчита на късата ни памет – за Цар Калоян, село Бисер, Перник и още, и още.
Тези населени места не само че не са се съвзели от застигналите ги бедствия, но самите хора ги носят в душите си, защото, казват самите те – страхът никога не си отива.
Както страха, така и лошата политика не си тръгва. При всяко бедствие двете са налице – оправдания, прехвърляне на вина, ненаказани, липса на превенция. Защото ако ще говорим за вода – колко са обезопасените язовири, как държавата се бори с незаконното изсичане на горите, кои са виновни за потопа в Бисер, какво стана с парите по Оперативна програма “Околна среда”, с които градовете да имат модерни ВиК-мрежи? Защото или все нямаше пари или силата на дадено правителство не стигна, вече 25 години, тези неща да бъдат въведени в ред.
Това се наричат стимули – най-вече да задържат българите в България.
Но политиката си има друг дневен ред, който от време на време включва по едни дребни социални “помощи” за големи християнски празници.
Да, това са българите, от които ме е срам. Днес те са едни, утре ще са други. Проблемът е в статичната политика, която всички водят и малкото постигнато, с което се бият в гърдите, а то бързо се разпада.
Затова бе поискана оставката на правителството на Пламен Орешарски – не заради невъзможността му да контролира метеорологичните условия, а заради това, че успя да води политика с и въпреки тях.
Днес е ден на траур. Нека сведем глава пред паметта на загиналите, да благодарим за героизма и да се молим подобни бедствия да не връхлитат България, защото е ясно, че няма кой, ако не ние, да си помогнем.