Преди 111 години на този ден си отива един от най-знаменитите български поети- Пейо Яворов. Талантливият творец е роден на 13 януари 1878 г. в Чирпан. Първоначално учи в родния си град, след което се премества в Пловдив, завършвайки V гимназиален клас, а малко по-късно отново се връща в Чирпан. В периода 1897 – 1903 г. е един от най-изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев.
Поетът бележи този етап от живота си с творбите „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”, „Арменци” и др. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков литературно списание „Мисъл“. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, няколко години по-късно създава две пиеси – „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“.
Пет години по-късно среща Мина Тодорова (сестра на писателя Петко Тодоров) и лудо се влюбва в нея. Но тежка болест погубва Мина, оставяйки след себе си дълбока следа в душата на поета. Заради тази неосъществена любов той написва едни от най-красивите стихове в българската поезия – “Два хубави очи”, “Вълшебница”, “Да бъдеш в бяло”.
През 1912 г. се жени за Лора Каравелова, с която изживява бурна връзка с драматичен край. Лора се застрелва, а Яворов прави неуспешен опит за самоубийство. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Огорчен и обвинен за нейната смърт, поетът поглъща отрова и слага край на живота си през 1914 г.
Нека си спомним част от най-силните и чувствени цитати на големия поет Яворов:
“Ще бъдеш в бяло — с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…”
Из „Ще бъдеш в бяло“
“От други свят съм аз — не си виновна ти,
дете на прах-земя, на прашните мечти;
не си виновна ти, от тебе исках аз
не сажди на страстта, а дух кристален мраз”.
Из „Не си виновна ти“
“Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка —
и в мъката любов!”
Из „Стон“
“Сънувах те и тая нощ, о мила,
сънувах те — бленуваща до мен,
глава на рамото ми прислонила”.
Из„Сън“
“И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля — и чезна оттогаз”.
Из„Мечта“
“Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! — пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; — аз те гледам; — век измина…
Душата ти вълшебница мълчи”.
Из „Вълшебница“
“Че сърце глава не пита,
то е птичка дяволита:
дето иска, се пилее,
дето иска, там ще пее”.
Из „Луди-млади“
“Душата ми, жена, душата ми бе храм
на смелите мечти и светли вдъхновения.
Проклет часа, когато те въведох там!”
Из„Проклятие“
“Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
или бог ще се смили?
Из„Калиопа“
“На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта… Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там – сянката на мъж и сянка на жена.
Из„Сенки“