134 години от рождението на българския поет Димчо Дебелянов отбелязваме днес.
Големият български поет е роден в Копривщица. Той е последното от шест деца в семейството на Вельо Делянов и Цана Стайчина. След смъртта на баща си, се премества при брат си Иван в Пловдив. Учи в мъжката гимназия "Александър", където пише първите си стихотворения, които по-късно изгаря.
През 1904 г. семейството му се преселва в София, а през есента на 1907 г. Дебелянов се записва в юридическия факултет, след това – в историко-филологическия факултет – литература, но следва само две години.
В края на октомври 1912 г. българският поет постъпва в казармата на 22 пехотен тракийски полк в гр. Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. След четири години пристига на фронта където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца.
Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.
Представяме ви някои от най-силните и прочувствени откъси от творчеството на великия български поет:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
***
Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна;
ще блесна като звезда и ще угасна.
***
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
***
Един човек, който не обича родно място и не пази скъпи спомени за него – той е изгубен човек!
***
Аз ще го запазя – първото писмо,
що за тебе писах – китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя – всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.