Благоевградската общественост ще почете 106 години от рождението на поета Никола Вапцаров. Церемонията по полагане на венци и цветя пред барелефа на автора на стихосбирката „Моторни песни” ще се състои от 11.00 часа пред Драматичен театър „Никола Вапцаров”.
Никола Йонков Вапцаров е български поет, чието творчество е предимно със социална тематика. Той е роден под най-високия връх на Пирин в Банско през 1909 година. Баща му Йонко Вапцаров на младини, през 1903 и 1912г., заедно с поета Пейо Яворов, участва в борбата за свобода на още поробения по това време македонски край. Майката Елена, културна и образована жена, възпитава децата си в любов към труда, знанието и родината. От нея бъдещият поет е наследил интереса към литературата.
Ученическите години на Никола протичат в трагичните бедни дни след Първата световна война. От 1924г. до 1926г. учи в Разложката гимназия. Увлечението му по литературата вече е сериозно и в ученическия вестник “Борба” излиза първото му напечатано стихотворение “Към светли идеали”. Мечтае да завърши пълния курс на гимназията и да следва литература, но по настояване на властния си баща през есента на 1926г. постъпва в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1932г. От суровия казармен режим там търси спасение в любимите книги. Участва в рецитали и театрални постановки, започва да пише системно стихотворения и да ги печата в тогавашните младежки издания. Морското училище събужда у възторжения поклонник на Пирин планина и друга страст – към морето и машините.
След завършване на училището Вапцаров работи като огняр и по–късно като машинен техник във фабриката “Българска горска индустрия” в с. Кочериново. Участва в театрална трупа и се бори за интересите на работниците. През 1934 година сключва брак с Бойка Вапцарова и след като е уволнен от фабриката, се премества със семейството си в София през 1936 година.
През юли умира седеммесечният му син Йонко. От ноември 1938 година е назначен като техник в Държавния екарисаж. В годините 1938-1939 са написани някои от най-хубавите му творби.
Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров е „Моторни песни” и излиза през 1940 г. Превеждана е на редица езици. Вапцаров редактира в. „Литературен критик“ и публикува във вестниците „Кормило“ , „Нова камбана“, „Светлоструй“, „София“ , сп. „Занаятчийска беседа“ и др.
През 1937 г. печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Никола Вапцаров пише още пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Сред едни от най- известните му произведения са „Вяра“, „Двубой“, „Пролет“, „История“, „Селска хроника“, „Писмо“, „Романтика“, „Кино“, „Доклад“, „Ботев“, „Хроника“, „Борбата е безмилостно жестока“, „Прощално“ и много други. Той остава в литературната ни история като един от най-ярките представители на поетическото изкуство.
Веднага след 22 юни 1941г. – нападението на фашистка Германия – БКП мобилизира силите си за въоръжена борба. Вапцаров приема да участва в нелегална дейност като помощник на Цвятко Радойнов във Военната комисия на ЦК на БКП.
На 4 март 1942 г. домът му в София е обискиран и поетът е арестуван. По-късно, по време на процеса, Вапцаров ще разкаже на жена си: “Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкият бой и стягането с електрически обръч можех да понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа. Исках да се самоубия, но нямаше с какво.”
Срещу него е повдигнато обвинение във връзка с така наречената “Соболева акция”, получила това име заради предложението на главния комисар на съветския комисариат на външните работи Аркадий Соболев – България и СССР да сключат пакт за приятелство и взаимна помощ. . В края на съдебното следствие Вапцаров приема цялото обвинение и отговорност върху себе си: “Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея.” На 18 юли съдебното следствие завършва. На 23 юли същата година в тунела – стрелбище на Школата за запасни офицери в София заедно с други комунисти, Никола Вапцаров посреща куршумите на палачите. През 1952 г. поетът получава посмъртно почетната премия на мира.
ВЯРА
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
“Как, искаш ли час да живееш?”
Веднага ще кресна:
“Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!”
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
Източници: http://www.zamatura.eu/, http://www.knigite.bg/