Дойчин Василев е роден на 12 юни 1944 г. Алпинист, антарктически изследовател и кинодокументалист. Василев е единственият български алпинист, участвал във всички национални хималайски експедиции – Лхоце (1981 г.) и Анапурна (1989 г.). Изкачил е пет осемхилядника – Дхаулагири (1995 г.), Еверест (1997 г.), Макалу (1998 г.) и Шиша Пангма и Чо Ою (1999 г.). Участвал е и в изкачването на Еверест през 1984 г., когато Христо Проданов покорява Еверест и подвигът му е избран за българското спортно събитие на ХХ век. Участник в антарктическата експедиция “Тангра” 2004-2005 г.
Инженер-полиграфист по образование, запален фотограф с 5 самостоятелни изложби. Автор е на документалните филми: „Джомолунгма” (1997), „Макалу” (1998), „Бялата планина” (1998), „Манаслу” (1999), „Бели мечти” (2001) и „Децата на Еверест” (2003). Работил е 6 години в Министерството на външните работи.
– Г-н Василев, защо човек става алпинист?
– Първо, разбира се, от любопитство. Второ, защото практикуването на този спорт е едно огромно предизвикателство. Планината винаги е били една загадка за хората – колкото повече навлизаш в нея, толкова по-интересно става. Освен това върховете и скалите всъщност са една великолепна сцена за проверка на собствените ти възможности.
– Кога почувствахте, че искате да се занимавате с това?
– Навлизането в алпинизма при мен стана малко случайно. Бях на 32 години и първият ми досег до този спорт бе чрез порядките по време на социализма. Започнах работа, но нямах право на отпуск, защото не бях работил нужните 8 месеца. Все пак можех да ползвам служебен отпуск за курсове по туризъм и алпинизъм. Така по време на един курс през лятото на 1976 г. се докоснах до върховете.
– Коя е експедицията, която ви е донесла най-голямо удоволствие?
– Най-вълнуваща за мен бе експедицията до връх Макалу, който е висок 8481 м. и е петият връх в света. На 19 май 1998 г. го изкачихме заедно с още четирима българи. Нито един от нас не ползва кислород. Бяхме много освободени. Лично аз бях и в отлична форма, тъй като предишната година изкачих Еверест сам и след това не спрях да тренирам. И това ми донесе успех.
– Първият ви опит да покорите Еверест не е бил успешен. Защо?
– Да, през 1984 г. бях почти на финала на изкачването. Но всяко зло за добро. Тогава прецених, че рискът е прекалено голям. Ръководителят на експедицията Аврам Аврамов не трябваше да допуска толкова ранно атакуване на Еверест, когато още не бяхме изградили веригата от височинни лагери. Можеше и аз никога да не се върна като Христо Проданов. Казах си, че може би някой ден ще се кача там. Просто трябваше да бъда търпелив, за да оцелея.
– Все пак през 1997 година успявате да осъществите своя подвиг.
– Да, в крайна сметка се качих на Еверест, 13 години по-късно след първия ми опит. Аз не бих го нарекъл подвиг, но да, Еверест все пак е най-високият връх на земята и покоряването му коства много усилия. Ако някой си мисли, че просто така може да стъпи на най-високото място на земята, жестоко се лъже. Всъщност това е дълбоко заложена у всеки алпинист мечта – някога да отиде на Еверест. За съжаление напоследък изкачването се комерсиализира много.
– Какви средства са нужни да се изкачи Еверест?
– Цените растат всяка година. Таксата в Непал само за 1 човек е 10 000 долара. Трябва да се добавят и разходите за логистиката, за храна, ако ползваш шерпи се плаща допълнително. Нужни са ти минимум около 60 000 долара на човек.
– Как протича подготовката за покоряването на върха?
– Изумително е, но някои хора си мислят, че ако редовно ходят на планина, могат да изкачат Еверест. Глупаво е човек тепърва да започва да се готви, само за да изкачи този връх. Нужно е да си минал през много други върхове. Всяко прескачане на тази последователност води до рискове, които могат да имат фатални последици.
– Какво носехте с вас докато изкачвахте Еверест през 1997 г.?
– Имах 4 сникърса, с които да изкарам 4 дни. Един французин ми изяде 3 още в началото. И аз не знаех какво да правя. Нямам резерв. Изкарах на глад изкачването само с едно бурканче мед. А четвъртия сникърс не смеех да го изям, защото не знаех колко време ще продължи сагата там. И дали няма да се наложи накрая точно това десертче да ме спасява. И така го изкачих до върха, свалих после до базовия лагер и там го изядох. На пръв поглед много дребно нещо, но липсата му може да се окаже фатална. Не всеки би разбрал.
По принцип няма задължителни атрибути и храни. Всеки преценява какво да вземе според своята физическа и психическа подготовка. Аз като фотограф съм задължен да нося видеокамера, фотоапарат, мед и още малко допълнителна храна. Винаги държа в себе си и няколко комплекта батерии, защото може да ми се наложи да се движа през нощта и трябва да имам светлина.
– Каква е разликата в между сегашния алпинизъм и този по ваше време?
– Върховете като физически тела са си същите от хиляди години, но хората са различни. През 1984 г. изкачвахме Еверест като Национална експедиция. Бяхме изпратени от БКП по случай юбилея от социалистическата революция през 1944 г. Ако не беше тази годишнина, нямаше да го има изкачването на Еверест. По мое време всяка експедиция беше организирана по повод на някакво честване. Ние нямахме тази свобода, която днес всеки има.
– Разкажете ни повече за Христо Проданов.
– Властимащите тогава го направиха легенда, малко изкуствено. Все пак трябваше някак да оправдаят неговата смърт. През 1984 г. Проданов направи едно хубаво изкачване. Сред българските алпинисти по онова време би бил признат за номер 1, но едно са индивидуалните качества, второ са отборните стремежи и планове, а трето е отговорността на националната експедиция пред държавата. Ако алпинист, който отиде до върха и не може да слезе, значи не е бил за там. С други думи – изкачване без връщане е безсмислено. Връщането понякога е по-трудно от изкачването. Големият брой на загиналите при слизане от върховете доказва това.
– Били ли сте на крачка от смъртта?
– Да, бил съм много много близо до фатални последици. Някаква звезда може би ме е пазила и въпреки тези премеждия аз съм оцелял досега. Моментите, в които животът ми е бил подложен на риск са безбройни. През 2000 г. исках да изкача връх Лхотце, който е висок 8516 метра. Тогава се навършваха 20 години от неговото изкачване и имах желанието да направя един хубав филм за този връх. Но в базовия лагер, който е на 5300 метра височина, се подлъгах да играя футбол. Игрището представляваше замръзнало езеро. На него администратори и служители убиваха скуката. Аз се включих в играта и си простудих гърлото. Така за любовта си към футбола платих с това, че не можах да изкача върха.
– Придобива ли популярност алпинизмът у нас?
– Ние имаме много млади момчета и момичета, които катерят чудесно. Следя изкъсо развитието на алпинизма у нас. Виждам, че имаме много изяви, но не са от този мащаб като от времето реди демокрацията. Тогава имахме клубни и държавни алпиниади – събирахме се много любители на този спорт. Сега алпинистите по-трудно и рядко си правят срещи на едно място, за да обсъдят идеи за изкачвания, на каква екипировка разчитат и т.н. Всичко е индивидуално – всеки търси сам средства за този или онзи връх. Когато аз отидох до Еверест си платих сам разходите. Държавата не е дала една стотинка за моето изкачване . При следващите ми походи обаче бях спонсориран от държавни предприятия, защото вече имах постижения зад гърба си.
– Какви качества възпитава алпинизмът?
– Този спорт прави от човека борец. Това е много полезно в днешния свят. За да оцелееш днес са ти нужни много упоритост и търпение. Човек ако има достатъчно сиво вещество в главата, за да поеме правилно влиянието на планината върху неговата психика, може да стигне далеч. Има хора, които не съумяват да направят това. Обикновено по тяхна вина се случват инцидентите в планините.
– Днес посещавате ли планините?
– Да, често карам ски в Боровец, но имам поглед и върху останалите ни курорти. Нужно е да се направи втори кабинков лифт в Банско, за да има по-добра логистика към пистите. Сега има огромни опашки пред единствения лифт, защото този курорт е много популярен. На доста места в чужбина лифтът тръгва директно от хотела. Няма никакво чакане. Вярвам, че и в Банско може да има такъв.
Гласувайте в конкурса Кмет на месеца ТУК.
Снимка: http://www.dailypress.bg/