12 български деца от Свищов днес трябваше да са студенти, а може би дори родители. Вместо това всички се превърнаха в “Ангелите от Лим”.От 10 години насам преди Великден хиляди българи и сърби се сещат за трагичната смърт на учениците, които на 04.04.2004 г. загинаха в ледените води на реката.
На днешната дата група от 34 деца и 16 възрастни от Свищов се прибират от екскурзия в Дубровник. Към 22:12 ч. българско време, на завой на планински път, шофьорът губи контрол над автобуса и той пада в коритото на река Лим на границата на Черна гора и Сърбия. Возилото потъва за минути. С помощта на местните хора са спасени 38 души, но 12 български деца загиват.
Потърсихме проф. Милчаков по повод най-трагичния момент в 14-годишната му дипломатическа кариера в различни европейски държави. На въпроса кое дава сила на човек от властта да съобщи на обикновените хора, че децата им са загинали, проф. Яни Милчаков отговори, че човек преди всичко трябва да бъде човек, родител и съпричастен към чуждото страдание. За 10 години се промени много, само не се промени болката по непрежалимата загуба в сърцата на родителите, спомени на хората, които от първите минути на трагедията бяха съпричастни с тях, усещането на момчетата от Биело поле и Приеполе , че са изпълнили един свой човешки дълг и дори травмата, че не са успеели да спасят повече, травмата остава до ден днешен.
Реакциите на семействата бяха напълно разбираеми в деня на трагедията, когато 12 от тях знаеха, че децата им са загинали. А всъщност родителите на едното дете очакваха някаква вест от момичето си, което седмица по-късно бе намерено в подпорите на мост на река Лим. Истината е, че родителите не се познаваха преди непрежалимата скръб. Между тях се изгради онази човешка солидарност. Те направиха фондация “Ангели от Лим”.
Всяка година се провеждат конкурси, фестивали, състезания особено за талантливата балерина, която загина, за талантливия футболист , за наистина всички онези ангели, които ни напуснаха и едва когато отправим поглед към небето, ние виждаме собствените си недостатъци, собствената си неспособност и собствените угризения, че в голяма степен тяхната загуба, мъката на техните родители, тежи в някаква степен върху всеки един от нас.
В месеците и годините след трагедията, когато имах държавни ангажименти, беше гласуван закон за статута и регламента на ученическите екскурзии, защото тази екскурзия беше организирана по един, откровено казано, зверски начин – децата не бяха мигвали цели нощи. Времето, в което прекараха в пътуване, е било много повече отколкото времето за разходки, запознаване със забележителностите на Адриатическия бряг.
Законови промени веднага в интерес на истината бяха гласувани, до колко този регламент се спазва обаче в практиката на туристически фирми, които организират подобни екскурзии, е нещо, за което от време на време, чуваме, че не се осъществява така, както трябва. Кой ще го контролира вече е наистина въпрос на държавните органи. Факт е обаче, че тази катастрофа с последвалата трагедия стресна доста институции и хора в България, но дълбоко се съмнявам, че тя с нещо е ограничила стремежа да се печели за сметка на други хора.
Съдейки по неотдавнашен коментари на родителите по една медия, не мисля, че това нещо се осъществява в пълно съответствие със закона. Що се отнася до техническите прегледи на автобусите, това е задължение на институциите, към чиято работа нямам никакво отношение.
Всяка година се чувам с родителите, а понякога се виждаме. Между нас се изгради една връзка, която може би само трагедия от подобен род изгражда. Днес те ще запалят поредната свещ на гробовете на ангелчетата от Лим и нека знаят, че хората, които са били с тях, са винаги с тях, независимо дали се казват с християнски или мюсюлмански имена. Защото България научи, че в тези села и градчета, сред дивите планини на Ятовник и Проклетия и край реката с много лоша слава, живеят хора с невероятно силни сърца, съпричастни към страданието на другите, с храбрости, с мъжество, с което те действително са се хвърлили в няколко градусовата вода.
Едва ли щяхме да чуем нещо за санджакските мюсюлмани, някои от които са български подданици и те заслужават да са наши граждани. Аз обръщам внимание върху онези безкрайно полезни и смислени инициативи, които се родиха от тази трагедия като предупреждение, послание, едно голямо мементо на всеки един от нас.
Днес имам лекции с магистри по Теория на литературата в Пловдивския университет, но в интерес на истината тази дата е тази, в която самият аз съм емоционално доста разколебан, защото всички минути до 22:12 ч. започват да се редят като филм – нощният преход към Преполе, където, ако говорим за ангажименти на държавата, мога да потвърдя, че това, което направиха властите на Сърбия и Черна гора за родителите, за работата на дипломатите, на други ангажирани държавни служители от агенцията и от институциите, бяха перфектни, заслужиха наистина огромно признание и дано сме им го дали.
В момента филмът около Лим се върти в паметта ми и дори тази сутрин разговаряхме с известният журналист Бойко Василев, който е автор на една чудесна лента за трагедията в Лим, в която пее Джордже Балашевич. Така че ако питате къде съм – мислено съм там и погледът ми минава по паметника. Ако и днес минете оттам, ще видите, че винаги има цветя, играчки и знаци на споделената тъга и обич за загиналите ангели от Лим.
Александра, Антоана, Антония, Боряна, Валентин, Виктор, Глория, Женя, Лора, Светослав, Светослава, Юлиян. Поклон пред светлата им памет!