Елисавета Багряна завладява още в началото на поетичния си път читателите със своята нежна и неповторима лирика. Поезията й е много емоционална, свързана с традицията, но и бунтарска. Названието на първата й стихосбирка "Вечната и святата" е симптоматично за цялото й творчество. Образът на жената е противоречив – едновременно вечна и свята, но и грешна – просто жена.
Лирическата й героиня е вечна и свята чрез майчинството, чрез него тя пребъдва и в следващите поколения. Вечна е чрез любовта, верността, чрез единението с рода, от където черпи сили. Но преди всичко жената е вечна, защото дава живот.
Наричат я гранддамата на българската литература. Чрез нейната поезия за пръв път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа. Елисавета Любомирова Белчева е родена в София. След като завършва гимназиалното си образование, работи като учителка в ямболско село. По-късно следва Славянска филология в Софийския университет. Започва да пише стихове около 14-годишна и през 1915 г., подтикната от Йордан Йовков, публикува две свои творби в сп. "Златорог". Първата й стихосбирка "Вечната и святата" и донася широко признание и популярност. Багряна сътрудничи на в."Литературен фронт", на списанията "Изкуство", "Септември", "Пламък" и др. Следват стихосбирките "Звезда на моряка" (1932), "Сърце човешко" (1936), "Пет звезди" (1953), "От бряг до бряг" (1963), "Контрапункти" (1972). Изявява се като автор на стихове за деца и като преводач.
Багряна е един от малкото ни творци, при който творчество и личност се припокриват изцяло и не могат да бъдат разглеждани или разбрани поединично. Творбите й са огледало на живота й, потвърждение и утвърждаване, но и прозорец към съвсем личния й свят, отвъд догматичните присъди на обществото и сухите факти за постъпките й. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието "Герой на Народна република България" през 1983 г. Отива си от този свят на днешната дата през 1991 година в София.
Предлагаме ви някои нейни стихотворения:
Ръцете
Ето ръцете – с блестящо-прозирната кожа,
с тънката, нежно синееща мрежа на вените, –
меките, топли, магнитни ръце – обожавани,
с толкова шепоти плахи и жарки желания,
с толкова топли сърца в тях туптящи положени –
сякаш ръце чудотворни на древна икона
(както ония, в сребро що облича народът,
своята вяра, съдба и живот в тях положил).
Нявга се вдигаха – лилии бели към слънцето,
клюмваха после, обрулени клони под бурите,
тези ръце – те познаха трудът и умората,
тежкото блюдо и знойния плод на живота,
топлата, кръвна, света материнска прегръдка,
страшния, леден досег до любимия мъртъв…
Тези ръце – те държеха невидими тайнство,
тънките пръсти завързваха пламенни възли –
нявга на тях се любовните пръстени нижеха,
сякаш неземно-горящи, мистични звена.
Ето ръцете, в чиято верига трептяща
бягство не жаждаха, волност затрита не диреха…
Днес те са скръстени, тъй безразлично спокойни,
тъй безразлично самотни и толкова празни,
празни от зло и добро, от тъги и радости.
Тъй ще заминат, самотни, безпомощни, празни
там, дето никой от нас не е нищо занесъл.
СТИХИИ
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите —
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —
къщиците и градинките, и добитъка на хората —
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" —
в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —
в родния ми град?
Как ще спреш ти мене — волната, скитницата, непокорната —
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —
мене как ще спреш?
НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ
Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа – недоизчетен този път.
Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено букета,
рано сутринта набран.
Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал –
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.
Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон…
И видимо в дома тук няма нещо за тебе
да напомня всеки миг –
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.
Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти –
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.