Трети март някак си подсъзнателно се свързва у нас с началото на съвременна България. Наистина стотиците хиляди, които загиват по фронтовете на войните за национално обединение, дават живота си в името на “Санстефанския идеал”. Този спомен кара дори хора, които иначе са непоклатими антикомунисти, да гледат с укор на сравненията между войната от 1877-1878 г. и съветското нахлуване в България 67 години по-късно…
Всички знаят, че стратегическата цел на Русия на Балканите е най-вече контролирането на Цариград, Босфора и Дарданелите. За да стигнат дотам обаче често пътят им минава през България. Затова и нерядко се случва властите в Москва да имат коренно противоположна на българската позиция. Особено, когато това касае Сърбия.
Доказателства в тази насока намираме още през XVII в. В своето завещание император Петър I (1682-1725) обявява, че трябва да се използва влиянието на религията върху православните поданици на Турция и Унгария, за “да ги привържем по какъвто и да е начин и да се обявим за техни покровители. По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоювана”, категоричен е той.
Руската императрица Екатерина II (1762-1796) преминава към конкретното осъществяване на тези планове. Именно при нея се разработва и тактическият модел, според който дадена страна се откъсва от Османската империя и след определен период на привидна “независимост” се поглъща от Русия. Така през 1774 г., в резултат на поредната руско-турска война, Кримският хаганат, който дотогава е бил васален на турския султан, става независима държава, но през 1779 г. е погълнат от Русия и става обикновена провинция на северната империя. По подобен начин се постъпва и с православните грузинци – през 1762 г. под натиска на Русия грузинските княжества се освобождават от иранско върховенство, но през 1783 г. те трябва да признаят сюзеренитета на Екатерина II, а през 1801 г. Грузия е пряко присъединена към Русия и губи изцяло своята държавност.
Към тази тактика се придържа и руският дипломат граф Николай Игнатиев, който е автор на Санстефанския договор. Според твърдото му убеждение историческата мисия на Русия на Балканите и в Средна Европа е “завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.” След като в резултат на войната от 1877-1878 г. руските войски навлизат в Мизия и Тракия и проникват в някои краища на Македония, граф Игнатиев дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от Босна и Херцеговина “едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.” Русия предварително е дала писменото си съгласие за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Граф Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на страната ни.
Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл. 7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”
Чл.8 пък не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руското управление в страната ни: “До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.
При това чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: “Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.” Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната…
Изводи:
1. Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива едва през 1908 г.
2. Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради факта, че това е договор за безсрочно управление на страната ни от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско.
3. Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие – в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.
4. Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави – Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.
5. Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран суверенитет.
6. Българите сами очертават националните си граници, и то не по пътя на войни и революции, а с демократичната процедура на допитванията, които се провеждат през 1873-1875 г. и които включват в юрисдикцията на Българската екзархия не само Мизия и Тракия без беломорското крайбрежие, но и по-голямата част от Македония.
Автор: проф. Пламен Цветков (публикувано с незначителни съкращения)