Марчела Абрашева е родена в София, по професия е социолог. Занимава се със социологически и пазарни проучвания повече от две десетилетия. От 2005 г. е регионален директор на TNS за региона на Югоизточна Европа.
Какви са вашите очаквания за развитие на политическата конюнктура в страната след събитията в ДПС, а преди това и в Реформаторския блок? Споменава се думата „избори“?
Не мисля, че някой е в състояние да даде конкретна прогноза. По-скоро може да се говори за тенденции. Случилото се седмица преди Коледа (отлъчването на Лютви Местан от ДПС – бел.ред.) бе изненадващо, поне за по-голямата част от обществото. Догодина ще има президентски избори и към тях може да бъдат „прикачени“ и други избори, но дотогава има 9 месеца.
Какви тенденции виждате вие?
Първо, много бързо след местните избори стана ясно едно: стабилността не е равнозначна на силно и безпроблемно управление. ГЕРБ демонстрира добрите си електорални позиции, управляващите като цяло прочетоха изборните резултати като потвърждаване на мандата и стабилна обществена подкрепа. Но само няколко седмици по-късно управляващата коалиция е много близо до това, да престане да изглежда реформаторска. Тя може да продължи да бъде стабилна, и да е безалтернативна за мнозинството български граждани. След събитията около провалената съдебна реформа, обаче, възниква въпросът дали тази коалиция всъщност ще прави реформите, заради които бе конструирана.
Такава беше заявката в началото.
Българският народ избра шарен парламент, не даде на никого мнозинство и политиците се разбраха да се коалират, за да могат да управляват. Или поне това обясниха на обществото. В името на реформи, промяна на политическия модел, граждански коректив в управлението, премахване на олигархията и на модела „бизнес чрез участие във властта“ – ГЕРБ направиха компромиса да съставят коалиция, след като години наред ни убеждаваха колко е лошо коалиционното управление, защото се размивала отговорността и контролът. Съответно, Реформаторският блок, като една от формациите, който преди изборите бяха активни опоненти на ГЕРБ, също направиха компромиси, за да участват в управлението в името на реформите. Така разказана, формулата на управление бе достатъчно приемлива за по-голямата част от българите – видно и от резултатите от местния вот. Тя продължава да бъде приемлива – доколкото значителна част от хората подкрепят ГЕРБ и партиите в управлението. Въпросът обаче е – това управление ще прави ли реформи, оттук нататък?
Важно е какви ще бъдат тенденциите в икономиката – дали страната ще се движи към темповете на растеж отпреди кризата от 2009 г. Политическите действия, или бездействия, имат огромно влияние върху икономическата среда и процеси. Пример: само през последните три месеца възникнаха за обсъждане няколко нови проекто-данъци, благовидно представени не точно като данъци. 2/3 от работещите у нас изкарват хляба си в частния сектор. Типичната българска фирма е от един или няколко души и далеч не се занимава с износ, не строи пътища, и не усвоява европейски фондове за обучение, технологии, сертифициране, и пр. Тя се занимава с местна търговия, услуги и може би дребно производство, селско стопанство. Като правило, тази част от обществото няма речовити говорители, и не разчита на държавата – с нагласата управляващите като не помагат, поне да не пречат на усилията човек да се справя в условията на колеблива икономика и пазар. Ако това мълчаливо мнозинство от българите подобрява положението си, ще бъде стабилно и управлението. Ако те отново се почувстват застрашени в поминъка и в перспективите си, тогава не съм сигурна, че управлението ще остане стабилно.
И отново достигаме до реформите. Не се ли поизгуби инерцията, която имаше в началото?
Без съмнение. Не липсва само скорост – липсва мотивация. А вероятно се стесняват и възможностите. Все по-отчетливи са съмненията у публиката, че промяна няма да се случи. Или поне няма да бъдат направени реформи, които целят освобождаването на българската икономическа и политическа среда от модела, наречен задкулисие.
Управляващите ли спънаха реформата, или реформата спъна тях?
При създаването на това правителство имаше опасения, че то ще бъде крехко, но реформистко. Все повече изглежда, че то ще бъде стабилно, но нереформистко. Малките партии в него са несигурен коректив, защото не знаят дали и как ще бъдат представени в един следващ парламент. Ако определяме Реформаторите като правоприемници на десните от началото на прехода, поне за част от тях това е шанс за участие в управлението за пръв път от години.
В този смисъл, разбираемо е силното желание и интерес сред всички участници в управлението за продължаване на статуквото. Върху това се крепи и стабилността, въпреки противоречията и несъгласията. Публиката обаче започва да подозира, че тази стабилност може би не е точно в полза на самата нея. Иначе без съмнение, в момента тя устройва повечето от партиите.
Темата за предсрочни избори все пак се коментира, някои като че ли заплашват с тях. Но кой е готов за евентуален вот и кой има интерес от него?
Проблемът не е дали ще има предсрочни избори, а дали те ще доведат до нещо качествено ново. Без съмнение, ГЕРБ изглежда най-готова за избори сред партиите. Допреди седмица ДПС също изглеждаше в добра кондиция, макар и да не постигна обичайното си ниво на подкрепа на последните избори. Въпреки че, от година-две насам, е сред най-гласовитите застъпници на нашите сънародници от ромски произход. Не е съвсем ясно каква ще бъде готовността на формацията да възпроизведе традиционния си брой гласове при едни евентуални парламентарни избори след няколко месеца.
Изборите няма ли да помогнат да реформаторите да се обединят отново зад общи позиции?
Нека видим първо защо се разделиха. Един от проблемите на реформаторите е тяхната неувереност дали каузата “за” реформи им носи, в крайна сметка, повече или по-малко подкрепа сред избирателите. Свидетели сме на движение напред-назад – хем са в опозиция, хем в управлението. Част от Реформаторите искат да извикат “развод ми дай” още сега, но се боят, че зад тях няма критична маса избиратели. Липсва и яснота, и увереност каква част от хората реално биха ги подкрепили при едни избори.
Разделението в РБ май задълбочава това усещане. След оттеглянето на Радан Кънев в опозиция различаваме две ядра.
Докато противоречията между тях по основния въпрос – за или против участието в това управление – се представят и преживяват като вътрешносемейна свада, могат да се породят неопределен брой ядра.
Като специалист във вашата област, какъв съвет бихте им дали?
Съвети се дават твърде лесно у нас, по всякакви въпроси, така че, ако ми позволите, няма да прибавям още. Очевидно в РБ има ясно изразено противоборство между две основни политически тези – за или против участие в сегашното управление, като възможното участие в него все още се обяснява с възможността се правят реформи. Оставащите в управлението министри на РБ защитават тъкмо тази теза – „ако излезем от управлението, няма реформи“. Съвсем не е очевидно, обаче, зад коя от двете тези, и най-вече в какви пропорции, застават симпатизантите на Реформаторите, както и реформистки настроените обществени групи като цяло.
С опозицията си на Радан Кънев, Петър Москов, който също излиза от ДСБ, не се ли постави срещу своите избиратели?
Боя се, че самите реформатори не съвсем добре познават симпатизиращите на реформите. Образът на умните, красивите, гражданите от Центъра, и т.н, има свойството да разединява, не да съюзява и мобилизира. Страната е доста пъстра, хората имат различни възгледи, мотивация и поведение, в зависимост от това как живеят, с какво и как се справят в ежедневието и работата си. В този смисъл, трудно е да се очертае единен профил на реформистки настроения избирател. Но със сигурност подкрепата за реформи не се ограничава до симпатизантите на една партия и не се свежда до идеологии, платформа и лидери. В същото време, въпросът дали това управление иска и може да направи реформи, или не, задава достатъчно ясна разделителна линия, и ще бъде сред най-важните теми на политическо противопоставяне през новата година.
Да се върнем на ДПС – по-силна ли ще излезе партията след сблъсъка Доган-Местан? И преди са излизали знакови хора оттам, без това да влияе особено върху гласовете, които получават.
ДПС не е партия, която лесно може да бъде разцепена. Проблемът е по-широк като обхват, отколкото изглежда на пръв поглед. Независимо от безспорните си заслуги за етническия мир, ДПС е може би формацията с най-категорично негативен образ сред мнозинството от българите. Особено силен елемент на този образ е убеждението, че ДПС носи главната вина за изграждането на т.нар. олигархичен политически модел. Силата на ДПС са хората, които лоялно гласуват за тази формация, както и начинът, по който партията е организирана и изграждана отвътре. Слабостта й е, че в дългосрочна перспектива е изключително трудно една партия да бъде устойчиво успешна, ако е категорично отхвърляна от останалата част от обществото – независимо дали справедливо, или не. Г-н Доган продължава да прави опити да убеди публиката, че ДПС не е партия, която цели сепаратизацията на България, и не защитава етнически и малцинствени, а национални български интерси. Въпросът е дали последните събития около рязката ритуална смяна на г-н Местан ще убеди българите в това. Дори ако допуснем, че партия, която по този начин сменя лидера си, се вписва в заявените от самата нея либерални принципи. Предстои да разберем дали обществото повярва, че смяната бе направена, за да бъде възпрепятствана подмяната на ДПС в ислямистка формация, и в защита на националните ни интереси в сложните геополитически игри.
Има ли ниша за ислямистки проект в българската политика?
Ако говорим за Ислямска държава – скептична съм, че у нас има критична маса сърдити млади мъже, които биха избрали тъкмо този начин на житейска реализация. Струва ми се, че у нас липсват културни и исторически традиции и среда, които благоприятстват такава метаморфоза. Но може би греша.
В последно време ДПС се опитваха да убедят ГЕРБ, че са по-подходящ партньор в управлението от реформаторите?
По-важното е дали достатъчно хора у нас ще продължават да вярват, че след всичко, което се случва, ние вървим към по-добро, в правилната посока. Ако хората вярват в това и виждат потвърждение в своето ежедневие, ще има стабилност. Ако обаче добият усещането, че тази стабилност не води към развитието, което си представят, тогава ще има нова политическа ситуация.
Вашето лично усещане, като наблюдател, какво е?
Не съм убедена, че точно това, което в момента се промотира като предстоящи реформи, са необходимите такива. Изключвам съдебната реформа – тя няма алтернатива. Съдиите, които смело и достойно застанаха да протестират с лицата и имената си, в система, в която тяхната работа зависи пряко от органа, срещу който протестират (ВСС – бел.ред.), са само едно от последните доказателства, че няма връщане назад. Отвъд правораздаването, обаче, не изглежда да се предлагат истински реформи в която и да е област – здравеопазване, социална система, образование. Без радикални и добре обмислени стратегически промени, които гарантират друго качество в тези сектори, в интерес на гражданите, а не просто удвояване и утрояване на бюджетите им на всеки няколко години – не може да се говори за реформа.
Реформаторите