Още вечерта след залавянето на Васил Левски на 27 декември 1872 г. неговите сподвижници се събират и решават да действат незабавно за освобождаването му. Първото им събрание се провежда в къщата на Сирови (Никола Сиров-Халача е член на Ловешкия революционен комитет), където се срещат поп Кръстю и Димитър Драсов. Последният иска бързо да съберат хора, с които да нападнат конака и да освободят Апостола. Поп Кръстю обаче го разубеждава с аргумента, че турците не знаят кого точно са заловили. Затова вероятно ще го затворят в някой кауш, а оттам много лесно може да бъде организирано бягството му.
Един ден по-късно обаче, на 28-ми декември Левски е отведен във Велико Търново и с това идеята им пропада. Научавайки, че Апостола се намира в града им търновските комитетски дейци действат мълниеносно: те решават да запалят сградата на конака и в създалата се суматоха да го измъкнат от затворническата килия. За съжаление обаче хвърлените запалителни материали не предизвикват очаквания пожар. Провокацията им не минава незабелязано и оттук нататък нещата вземат неблагоприятен за Апостола обрат – турците проявяват по-голямо внимание към заловения в Къкрина и установяват, че това е така дълго търсеният от тях Джингиби. Затова засилват охраната и за по-голяма сигурност решават да го изпратят в София.
Пътят минава през Арабаконашкия проход. На 2 януари 1873 г. братът на Иван Арабаджията – Петър, пристига там с набързо събраната от него чета, за да пресрещне турския конвой, с който Левски е каран в София. За зла беда четата закъснява. Тя пристига в прохода 3 часа след като конвоят е преминал през него…
Но това не е последният опит за спасяването на Апостола. Сподвижниците му смятат, че Левски ще бъде изпратен в Цариград, където да го съдят. Затова в района на днешен Първомай са изпратени четите на Атанас Узунов и Геоги Данчев, които е трябвало да дерайлират влака, а след това да нападнат и избият охраната.
Първата част от плана им осъществяват успешно. Изваждат една релса на 20 км. след Пловдив, влакът дерайлира и четниците започват да претърсват купетата. Те не знаят, че изпращането на Левски в Цариград е отменено, защото в София е сформирана извънредна следствена комисия, която получава специални пълномощия от великия везир да го съди.
Плах опит за спасяването на Апостола прави и Найден Геров, който тогава е първи помощник на граф Игнатиев – посланик на Русия в Цариград. Той моли за неговото застъпничество, но графът отказва, защото Левски не бил руски поданик.
А процесът вече е приключил. Пред комисията Левски обявява, че се бори за освобождаването на своето отечество с всички възможни средства, включително и с организирането на въоръжена борба. Това от комисията се приема като отежняващи неговата вина обстоятелства. Затова първоначалното мнение да бъде осъден на заточение в Анадола, се сменя с решението да бъде произнесена смъртна присъда.
Хаджи Иванчо Пенчович, един от четиримата българи, които са членове на комисията, посещава Левски в килията му и започва да го убеждава да се отрече от показанията си. Само в такъв случай е щяло да има ново разглеждане и нещата може да се променят.
Опит за спасяването на Дякона прави дори екзарх Антим І. Той се среща с везира на вътрешните работи Айсел паша и като прикрива факта, че йеродякон Игнатий през 1864 г. се е размонашил, му казва, че е служител на черквата и като такъв се ползва с нейната закрила, но за наказание за извършеното от него ще го заточи в отдалечен манастир.
Може би този опит е щял да бъде успешен, но лошото е, че междувременно гръцкият патриарх също се среща с Айсел паша и му открива, че през 1864 г. Игнатий се е отказал от дяконството си. Така че вече не е църковно лице, а бунтовник срещу султанската власт!
Гласувайте в конкурса “Кмет на месеца” ТУК.