Наричат я "шампанското на българската музика". Леа Иванова отваря вратата на социалистическа България към прозападните музикални жанрове джаз и суинг. Прави го толкова добре, че получава признание и в комунистическата си тогава родина. С вродената си автоирония приживе тя казва: "Сега ще се появя на сцената като едно явление".
Покорява сцени на почти всички континенти, а съвременниците й я сравняват с най-големите звезди на световните кабарета "Мулен Руж" и "Фоли Бержер". Българите от по-старото поколение знаят и дори могат да запеят песните й "Чико от Порто Рико", "Шушу мушу", "ЦУМ, ЦУМ" и десетки кавъри на суинг, румба и шансони от 60-те години на миналия век. Леа Иванова е изумително убедителна в репертоара на Елла Фицджералд, която е нейна любимка.
Животът, както и кариерата й, са достойни за сценарий на хитов филм. Родена е на 13 август 1923 г. в Дупница, но израства в Цариград. Семейството й емигрира, заради комунистическите убеждения на баща й – един от участниците в атентата в черквата "Света Неделя". В Турция Леа е заедно с родителите си и четирите си сестри. Семейството живее бедно. Баща й е художник, не заработва достатъчно за толкова гърла. Въпреки това държи на образованието на децата си. Леа учи в " Робърт колеж". Пее в детския хор на Българската екзархия и в същото време рисува. Иска да стане художничка – като баща си или оперна певица. Колебанията й решава с един замах оперната прима Илка Попова, която след като изслушва Леа, откровено й казва, че няма данни за оперно пеене. Съдбата се намесва – поканват я да пее като солистка в джаз формациите "Славянска беседа" и "Джаз Овчаров" /б.а. по името на диригента на оркестъра Асен Овчаров/. За пръв път пее с популярния на времето оркестър "Оптимистите". Работи с него до 1956-а.
Пее на няколко континента, получава и покана за турне в Щатите с "Джаз Овчаров" – нещо невероятно за възприемане от цензорите на ранния соц. Музиката на оркестъра е обявена за "упадъчна", а джаз-изпълнителката Леа Иванова е изпратена в "поправителен" лагер в с. Ножарево. В досието й пише: "… за леко поведение и пеене на упадъчна западна музика".
След излизането й от лагера, й предлагат да се "внедри" в социалистическото общество, като… стане продавачка в магазин. Отказва и продължава да работи с оркестрите на Христо Вучков, Димитър Ганев и Големия оркестър към Концертна дирекция.
През 1957-а среща голямата си любов – композитора Еди Казасян. Връзката им е бурна, белязана със страст и изневери, които не остават скрити от обществото. Въпреки това остават заедно 30 години, като с музиката си обикалят света и почти никога не се разделят, защото Леа не може да го преживее. Стигат и до мечтаното от нея Пуерто Рико, за което пее в едноименната си песен. Леа и Еди са първата светска двойка у нас, която открито живее без брак. След обвинения в морален упадък, все пак слагат подпис…между 2 репетиции. В този период от живота си тя цитирала приятелски съвет на Илка Попова:
"На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение".
Леа Иванова умира в София на 28 май 1986 г., повалена но непобедена от рака. Защото тялото й умря, но гласът й е "жив" в албумите й, записани от световни музикални фирми: "Qaliton" /Унгария/, "Electrecord" /Румъния/, "Deutsche Vogue" и "Байеришерхоф" /Германия/, родните Радиопром и "Балкантон". Година преди да почине, е удостоена за заслуги към българската култура с орден "Кирил и Методий" I степен. Макар да е звезда на няколко континента, песните й се пускат по държавното ни радио чак през 80-те години на миналия век.
снимки: архив, Dir.bg