Един българин покорява САЩ със силата си. Неврокопският юнак Димитър Саватинов е роден на 5 май 1980 година в руския град Мичуринск. Майка му Анна е рускиня, баща му Тодор, който си отива от този свят през 2009 г., е българин. На 2 години е Митко, когато родителите му се местят да живеят в град Гоце Делчев. 36-годишният атлет печели престижната титла „Най-силен мъж на Америка” в две поредни години – 2014 и 2015. За първи път нашенец сяда в трона не на кой да е, а на Арнолд Шварценегер.
-Г-н Саватинов, кога се появи страстта към силовите спортове?
-В детските ми години не съм се занимавал със спорт. Учих в Първо основно училище в най-красивия български град. Чак в 8 клас започнах да тренирам борба свободен стил. Имах добра физика, бях доста здрав. По мое време изборът в спорта тук бе между футбол, хандбал и борба. Нормално с моята физика избрах тепиха. Едновременно учех в Техникума по селско стопанство в Гоце Делчев и тренирах в залата. Като борец нямах някакви значими успехи и победи. Но пък борбата е в основата на бъдещите ми постижения в Страната на неограничените възможности. Борбата разви всестранно тялото ми. Станах много силен физически. Научи ме на дисциплина. На тепиха си сам, трябва да разчиташ на себе си. Помогна и за укрепването на психиката ми, ставаш по-устойчив и получаваш по-голям шанс да излезеш победител от битката с живота.
-Каква е вашата рецепта за успеха?
-Моята рецепта за успеха е проста. Първо – трябва да поискаш нещо и в мислите си, и в сърцето си. И да вярваш, че можеш да го постигнеш. Второ – да си сигурен, че то вече е започнало да се случва. Третото и най-важно е усърдната работа. Никога не спирай, когато си уморен, ако не си стигнал до върха, това е мое верую в спорта и в живота.
-Как се озовахте в САЩ?
-След училище изкарах 1 година в казармата – 3 месеца в школата в Плевен и 9 месеца в танкова бригада в Сливен. После започнах да работя като бодигард в различни заведения в Гоце Делчев. Стигнах и до столицата, където също бях охранител на клубове. Там се запознах с човек, който ме покани в българска циркова трупа, където да съм основа на пирамида в акробатичен номер. 2-3 години странствах с цирка – пътувахме до Дубай, Турция, Италия. За 1-2 години пак бях бодигард в България. Но от трупата не ме забравиха и през 2006 година пак ме поканиха на турне, този път в САЩ. Помня датата, когато стъпих в Америка – петък 13-и, месец януари, в градче в Южна Каролина. Там започнах сериозно да тренирам във фитнес залата. През април 2007 г. гледах по телевизията някакво състезание на силни мъже в Ню Мексико. Не ми се стори, че правят невъзможни за мен неща. И реших да се пробвам. Участвах в състезание по силов трибой и го спечелих в моята категория. Видях, че американският рекорд е да клекнеш и да се изправиш с тежест от 330 кг. След 6 месеца в Чикаго направих клек с 353,5 кг, което бе рекорд за аматьори. Победата ме запали още повече. Така започна моята кариера.
-Не ви ли бе трудно, не искахте ли да се откажете? Диети, натоварвания, лишения…
-Целенасочените тренировки стартирах през 2009 г. Не крия, че ми бе много трудно в началото. Още повече, че никога не съм разчитал на треньори, на щаб, който да се грижи за диетата ми, за упражненията ми, за възстановяването ми. Всичко постигах сам. Правех и грешки, които обаче не повтарях. За мой късмет се оказа, че приятелят ми Крум, който бе в Испания, има лиценз и е специалист по хранене и възстановяване на атлети. Предприехме иновативен метод за подготовката ми, който даде резултат. Много е важно да приемаш в правилно съотношение протеини, мазнини и въглехидрати. Това бе моят крайъгълен камък, който ме изтласка нагоре.
-Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Кои са твоите?
-Аз съм достатъчно голям, все пак тежа внушителните 150 килограма. Убеден съм, че имам още потенциал и има какво да покажа и на съперниците си, и на зрителите на силовия спорт. В момента все още не мога да си позволя да купувам и консумирам необходимата ми храна, изчистена от ГМО. Това би ми струвало 300 долара на седмица, а нямам толкова средства. Затова купувам хранителни продукти, които не са „чисти”, тъй като цената им е 120 долара на седмица. Надявам се, че скоро ще успея да си набавям нужните ми храни. За да жъна още победи. Вярвам, че мога да стана най-силен мъж в света, а не само в Америка.
-Има доста удари под кръста, манипулации, спекулации във вашия спорт. Справяте ли се с напрежението?
-И при нас има такива неща, никой не е застрахован. Гледах какви ги вършеше Чисора с нашия шампион Кубрат Пулев, когото поздравявам за титлата. Но това е част от играта. Аз с такива неща не се занимавам. Фокусирам се върху моята цел. Не губя концентрация и за миг, нито пък време и сили да обръщам внимание на опитите да ме извадят от равновесие. Мотивацията ми е, че правя нещата за себе си, за близките си, за сънародниците си, за България. Винаги нося националния трибагреник на състезанията и гордо го развявам, когато стъпя на почетната стълбичка.
-Трудно ли се поддържа такава висока спортна форма?
-Никак не е леко. Някои виждат само успехите, но не знаят, че тренировките ми са 24 часа в денонощието. Защото даже сънят е част от тренировъчния процес. Всяка сутрин тичам в пълен до кръста с вода басейн, по-голямото съпротивление запазва ставите ми. Няма как да бягам по асфалта, че с моите 150 кг ще съсипя ставите си. Вярата ме води към успехите. Три години преди да поставя рекорд на дъмбел /голяма гира/ в Австралия бях наясно, че ще го направя. И вдигнах не веднъж, а два пъти с дясната си ръка тежката 140 килограма гира.
-Получаваш голямо признание в България. Очакваше ли го?
-Радвам се, че в България сънародниците ме поздравяват за победите. Не усещам злоба, а само уважение и обич. Дори надминават очакванията ми. За 2-3 дни съм в Гоце Делчев и навсякъде ме посрещат с усмивка, поздравяват ме. Два пъти ме избират за спортист на града. Оценяват какво съм постигнал за България. Благодарен съм и на общинското ръководство, което винаги отделя време, за да поговорим. Срещнах се с ученици, с граждани. Усещането е неповторимо. Посетих и Дома за деца и юноши, лишени от родителски грижи, в града под Пирин. Впечатлен съм от желанието на младежите да се реализират в живота, а не да чакат наготово. Казах им никога да не се отказват от мечтите си, да не слушат хората, че няма да ги постигнат. Целите и мечтите трябва да се преследват и човек да не се отклонява от пътя си.
-Кое слабото ви място?
-Липсата на близките ми, на сънародниците ми, на страната ми. Вече 9 години неизменно до мен е съпругата ми Кетлийн, която е американка. Но ми липсват сестра ми Мария и майка ми Анна. Липсва ми България. Няма ден, в който да не усетя носталгия. Но знам, че жъна успехи и победи за всички тях – за близките си, за страната си. Затова търпя доста лишения. Смятам, че упоритостта ми помага в спорта. И ще преследвам следващата си мечта, за която вече стана дума – да бъда най-силен мъж в света. Стига да нямам контузии мога да се състезавам поне още 10 години. Имам и още една мечта – да се завърна и да живея в България. Хем да тренирам тук за състезания, хем да предавам опита си на по-младите, които са запалени по силовия спорт. Мисля много в тази посока, трудно ми е далеч от родния дом, от страната ми. Дано скоро нещата се развият така, че да мога да се подготвям в България и да се върна у дома.
-Какво ще пожелаете на сънародниците си?
-Нека българите са живи и здрави, нека заедно се борим за една по-добра България, защото я заслужаваме.