"Тютюн", "Осъдени души", "Поручик Бенц". Трите романа на Димитър Димов са препрочитани от хиляди българи, дори от няколко поколения. Те се нареждат сред най-големите родни класики.
Димитър Димов се ражда в Ловеч на 25 юни 1909 г. Детството му преминава в къщата на баща му в Дупница. Хлапето расте като интроверт и тази му черта не го напуска през целия му жизнен път.
Писателят всъщност завършва ветеринарна медицина в София. Още като студент пише първия си роман – "Поручик Бенц". През целия си живот Димитър Димов не спира да работи по специалността си, а от 1953 година става и професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ "Г. Димитров". През свободното си време се отдава на другата си страст – литературата. Пише и публикува и разкази, и пътеписи.
Предлагаме ви заедно да се потопим в света на героите от незабравимите му романи:
"И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.” ("Тютюн")
"Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.” ("Тютюн")
"Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!" ("Тютюн")
"С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора." ("Тютюн")
"По гръбнака й преминаха парливи тръпки. (…) Винаги нещо й подсказваше да се пази от тази чувственост. Ала какво трябваше да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една стъпкана любов.” ("Тютюн")
"Това е златното правило в търговията!… Когато някой се дави, натисни главата му дълбоко, за да имаш един конкурент по-малко…” ("Тютюн")
"Това бяха очи, които разбираха всичко, но не се вълнуваха от нищо…" ("Тютюн")
"Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си.
Всеки знаеше, че големците на много партии влизаха в управителните съвети на фирмите, че министри и генерали участвуваха с поставени лица в предприятия, на които „Никотиана“ купуваше тютюна и даваше трохи от печалбите си.
Над околийския началник стоеше областният, над областния — министърът, над министъра — правителството, а над правителството — мафията — невидима, всемогъща и безчовечна!… И тогава Чакъра въпреки дребното си благополучие, въпреки лозето и нивата си, въпреки малкия си имотец на село съзна изведнъж, че той и стражарите, които сега щеше да поведе, бяха само жалки слуги, само мизерно платени наемници на тази мафия, която не даваше ни пукната пара за живота им и гледаше само печалбите си." ("Тютюн")
"Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.” ("Осъдени души")
"И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света – лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко." ("Осъдени души")
"Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително "не". Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.” ("Осъдени души")
“…нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, … нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й.” ("Поручик Бенц")