"Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма –
ний, бедните деца на майката земя".
Така започва едно от най-известните стихотворения на родения днес през 1898 г. български поет Христо Смирненски.
Христо Димитров Измирлиев проплаква в град Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция, в семейството на Димитър Христов Измирлиев. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар. Христо Смирненски ни завещава над 800 лирически произведения и над 100 в проза.
Семейството му участва дейно в църковните борби на македонските българи. Баща му Димитър Измирлиев е деец на ВМОРО, а дядо му Анастас Кръстев е виден български духовник, участник в църковно-националните борби на българите, български екзархийски наместник в Кукуш. Родът напуска града при опожаряването му в Междусъюзническата война и се мести в София. Там Христо се учи и започва работа в различни издания.
През пролетта на 1921 г. Смирненски се разболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По-късно му откриват и туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.