Сам себе си обявил за хроникьор на епохата, Иван Вазов e един от най-ярките личности в българската поезия и история. остава такъв до край. Текстовете на произведенията му могат да се четат като поезия и като история на българите. Наричан "Патриарх на българската литература" той оставя богато литературно наследство в съкровищницата на българската поезия. Автор е на първия български роман – "Под игото".
Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в Сопот. Учи в родния си град, в Калофер и в Пловдив. Живее известно време в Румъния, където срещата му с хъшовете повлиява върху целия му мироглед от тук насетне. Младият поет се насочва към патриотично-граждански теми, на които остава верен до края на живота си. Работи като учител и преводач, включва се в различни родолюбиви начинания – преди и след Освобождението, за кратко е министър. Призванието му обаче е писателството. След 1870 г. публикува поезия в периодиката. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка "Пряпорец и гусла", следват "Тъгите на България" (1877), "Избавление" (1878), "Гусла" (1881), "Италия" (1884), "Поля и гори" (1884), "Сливница" (1885) и др. В прозата започва с мемоарите "Неотдавна" (1881) и продължава с "Повести и разкази в три тома" (1891-1893), романите "Под игото" (1894) и "Нова земя" (1896). Иван Вазов е автор на първия български роман и на текстове дали българската мярка за жанр и класичност във всички литературни жанрове – сред тях повестите ("Немили-недраги", "Чичовци"), комедиите ("Службогонци", "Вестникар ли?"), пътеписи ("Великата Рилска пустиня"), поемите ("Грамада")… Пише литературна критика, мемоари, стихове за деца; участва дейно в литературния живот, носейки цялата авторитетност на институцията писател. Част от огромното му творчество не достига качествата на изброените творби, което, както и динамиката на литературните процеси у нас, предизвикват групата на "младите" – около сп. "Мисъл" – да води литературна битка с народния поет. Умира през 1921 г. сред всенародна почит и признание.
Опълченците на Шипка
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!