“Село Розово е едно от най-чистите от етническа принадлежност село на Община Казанлък” – пише кметът Теодора Георгиева в своя официална позиция по въпроса с прогонените бежанци. Така тя защитава необяснимата ксенофобска реакция на местните срещу 17 имигранти, които бяха настанени в дома на местен бизнесмен. С това случаят изглежда приключен, въпреки заканите “казусът Розово” да се провери.
Такава заявка даде главният секретар на МВР Светлозар Лазаров, според когото “Това (изгонването на бежанци – бел. ред) е нехуманно в съвременните условия”. Вицепрезидентът Маргарита Попова пък хвърли вината за позорното прогонване на 17-те чужденци на политиците.
Къде обаче стоят политиците в тази чисто човешка постъпка, независимо срамна или похвална е тя? Кой, ако не самите хора в Розово, са виновни за случилото се? И по-важното: кого да обвиним, след като жителите на казанлъшкото село не чувстват вина?
Няколко нюанса бежанци
Кризата с бежанците у нас е въпрос, който не е от вчера или от 2013 г., нищо че именно тогава вътрешният министър Цветлин Йовчев “обяви” нейния край.
През миналата година случаите с преминали нашата граница имигранти добиха невероятна популярност – може би целта бе да се измести фокусът от неспиращите антиправителствени протести. Независимо дали това е причината, направихме сензация от нещо, което не беше – слабо пазената ни граница не е станала “обект” на желание от страна на цяла Сирия, нищо че голяма част от българите живееха с подобен род мисли.
Традиционно за нас обаче, пропускаме т. нар. big picture, както американците я наричат, – от ООН допускат, че през 2014 г. броят на сирийските бежанци само в Ливан, Йордания и Турция може да нарасне до 3,5 милиона. Това само по себе си означава, че двойно повече хора ще тръгнат и по други канали, в търсене на изход от ада под небето в Сирия.
Но нека не сме строги към България – факт е, че в цял свят говорят за “бежанците от Сирия”. Разликата е в начина, по който на места се “справят” с тях. Хуманното отношение идва там, където не забравят, че това са хора, които бягат от война. Ксенофобското – там, където са забравили това и виждат единствено – “изчадия”, “сган”, “масови убийци”, “канибали”, “диваци”. Това са думи на един от народните представители от “Атака” – Магдалена Ташева.
Въпрос: Как човек с този начин на говорене влиза в парламента? Отговор: Тя е представител на онази част от нашето общество, която се буди и заспива с този тип мислене. От чисто политическа гледна точка – да, крайнодесни партии има не само в България, но за разлика от нашата свидна “Атака”, те са във възход.
Това се случва с Националния фронт на Марин льо Пен във Франция, а причината е – да, партията обещава да се бори за сигурност, но излиза от крайния си тон на говорене. За председателя на партията Льо Пен Холокостът е “чудовищно варварство”.
Дали бихме чули такива констатации от Волен Сидеров? Не, защото чуваме други, от Магдалена Ташева – човекът, който представя част от народа, част от тези, които наистина вярват, че бежанците от Сирия биха изяли някого, защото Ташева твърди, че това се случва.
Може би именно тук намираме тънката връзка между политици и случилото се в Розово. Може би в това малко, китно селце подкрепят хора като Ташева и помагат за присъствието й в Народното събрание.
Няколко нюанса човещина
17 сирийци, които бягат от ужаса на войната в родната им страна. Принудени да оставят дом, принадлежности, приятели, близки, те тръгват на път към неизвестното. Това само по себе си не би могло да е лесно. Но пристигат в България, където трудното започва да изглежда лесно. Намират начин да се приютят в дом, не в бежански лагер – това е поредна трудност, която са преминали.
Каквото и да си говорим за нашите бежански центрове, ще е малко – какви са условията в тях, кои са хората, заети там и т.н. Дори не е тема, която по някакъв начин заслужава коментар – десетките репортажи по телевизиите показват отношението и възможността на институциите у нас да са хуманни.
И се връщаме отново към нашата история – пристигат тези семейства, едни от хилядите, напуснали границите на Сирия, успяват да намерят дом за себе си. Но къде? В Розово. Това е неподозирана трудност, с която 17 бежанци няма да успеят да се справят.
Ето как ги посрещат в “най-чистото село”:
“Как може такова нещо – идват, нагласяват ги и толкова. Не ги слагат в лагери – да ги правят каквото щат (да се разбира – искат)”.
“Не ме интересува дали имат деца, моето дете да не е голямо? И то е като тях”.
“Имам две деца и искам да ги отглеждам в най-спокойното село, затова ги отглеждам тук. На 12 години е едното ми дете, идва лято – как да му обясня що за хора са тези? Според мен са по-зле и от цигани. Как ще ми гарантират, че като са настени тук, няма да наръгат детето ми с нож”
“България е за българите, не за такива като тях”.
“Щом нашата държава не ни защитава, ние ще се зашитим сами”.
“Защо не ги пуснаха в Румъния?” …да пусна някакво си мангаля да живеят в къщата ми…”
Коментарите на местните в Розово ме навеждат на мисълта, че всички те следят редовно Магдалена Ташева, която не излиза от този тон на говорене. “Мангаля” е любопитно обръщение, особено като имаме предвид, че един от местните признава, че “моето дете е като тях”.
“Мангаля” ли сме ние българите? Първо, такава дума не фигурира в тълковния речник, но е показателна за хората в Розово, които обаче уточняват, че всеки е добре дошъл в селото, стига да е българин.
Да помислим върху думите на “розовите” хора, чийто живот обаче категорично не е розов.
Няколко нюанса Розово
Ако трябва да се водим в политиката от думите на местните в казанлъшкото село, или пък от думите на Магдалена Ташева – България няма бъдеще.
Първо, тя би прогонила всички инвеститори с различен цвят на кожата. Например, китайците. Второ, що за население гони 6 деца, така или иначе изгубили веднъж подслон? Ако децата в Розово трябва да бягат, къде ще отидат? Трето – как тези хора водят нормален живот, след като разбиранията им са ненормални? Четвърто – кой е този кмет, който не би заел позицията на представително лице, а би станал част от тълпата линчуващи? Пето – заслужават ли в Розово наказание, или самите те са наказание за себе си?
Ще оставим тези въпроси без отговори, или по-скоро ще дадем няколко примера, с които всеки спокойно да си отговори на запитванията.
В родопското село Крушево местните приемат сирийско семейство като свое. Джейлан и синът й Галиб живеят в селото от 7 месеца вече, а община Първомай им предоставя за ползване сградата на старото училище в населеното място. Въпреки че условията са под границата на нормалното, хората живеят спокойно. Причината – местните в Крушево ги харесват, помагат им и дори искат сирийците да останат при тях за постоянно.
“Те се държат хубаво с нас. Учтиви са много. Свикнахме с тях. Искаме да имаме хора, селото да се напълни”, казва жена от селото.
Подобни истории има и от Гърменско. Освен, че хората от общината приемат бежанци с отворени обятия, местна власт започна изпълнението на проект за изграждане на информационен център за имигранти. Там чужденците ще се подпомагат за успешна социална, психологическа, образователна, икономическа и културна адаптация и интеграция в България.
В гърменското село Осиково също приеха имигранти гостоприемно, по български. Те пристигнаха в населеното място през януари, а оттогава им помагат не само хората от Осиково, но и тези от Рибново.
“Приехме ги от сърце, нямаме никакви проблеми с тях, всички са много интелигентни хора”, казва кметът на Осиково Митко Дедьов.
Добрите примери продължават, навсякъде другаде, но не и в Розово. В пернишката община Ковачевци има бежански лагер, а хората от района често го посещават, за да дарят дрехи и храна.
Двете Българии
Един случай – този в Розово, може да се окаже напълно достатъчен, за да ни почерни пред света. Така стана и с филма за децата в дома в Могилино, въпреки че допускаме, че не навсякъде у нас условията, грижите и хората са като тези, които екипът на BBC засне.
Един случай – този в Розово, повдигна безброй въпроси в обществото. Такива ли сме ние? Кои са тези хора? Как звучи изразът “България за българите” в ушите на чужденците? Що за хора са тези, които не поставят знак за равенство между децата – българчета и сирийчета? Такава България ли искаме? Европейска ли е България (в контекста на европейското, което носи ЕС)?
Случаят в Розово ще продължава да се коментира, ще се преекспонира. Ще продължава да оставя у нас неприятен оттенък на гостоприемството, с което толкова се гордеем. Ще остане нарицателно. По-лошото: случаят в Розово ще се използва от политиците при техните бъдещи предизборни кампании, ако не дори и при сегашната.
Но това е една чисто човешка история. “Човек за човека е вълк” най-добре я описва. Защото в нея няма нищо човешко, освен това, че е история между човеци. Елементите на човещината липсват, защото Няколко нюанса Розово всъщност означава един цвят, една нация, едно село – само, persona non grata, изолирано. Кой ще посети това село, освен за да види неговите жители? България е за българите – това е единственият нюанс на розовото в Розово, а то е бяло – живот в един цвят.